Видеше ли Ламия сред другите хора, той я наблюдаваше почти състрадателно, обещаваше си да не върши повече детинщини, да не бъде непредпазлив.
Но когато бяха насаме, забравяше всичките си решения, изобщо не си забраняваше да държи ръцете на момичето. Една привечер бяха излезли да се поразходят с кабриолет. По някое време Ламия и Кенан останаха сами.
— Тази година, Ламия ханъм, по-малко от миналата харесвате моята музика…
Девойката се засмя.
— Възможно ли е?…
— Миналата година идвахте на верандата пред стаята ми заедно с Кузгун. Тази година изобщо не сте дошли… Ако пак някоя вечер дойдете…
Беше го казал като на шега… Очакваше разтревожената, засрамената усмивка на Ламия, защото това просто бе невъзможно.
Тя, за разлика от обикновено, сведе измъчено глава и каза:
— Както желаете…
Сърцето на Кенан затупка. Тутакси се бе разкаял за думите си. Малко смаяно и разколебано попита:
— Кога, как?
— Когато желаете…
Кенан са замисли за няколко секунди… Сякаш искаше достопочтено да каже: „Това не е редно, Ламия ханъм.“ Но поради слабата си воля не й възрази. От устата му почти неволно излезе фразата:
— Тази вечер…
Нея вечер Кенан се беше оттеглил рано в стаята си. Бе доста изнервен. Не запали лампата. Обикаляше напред-назад в мрака и непрестанно пушеше. Душата му бе овладяна от изпълнено с боязън вълнение, от тревога и от притеснение. Криеше от себе си какво точно го плаши и не спираше да се самозалъгва, сякаш бе преодолял риска.
„Никаква опасност няма… Зрял човек съм… Ламия и тази година, както и миналата, ще поседи на верандата и после ще си тръгне… А ако някой я види… Тъкмо от това, само от това се боя… Кой знае колко грозни подозрения ще възникнат… Ах, Ламия, що за непредпазливо дете си…“
Настъпи време да изгрее луната. Един по един прозорците на кулите гаснеха, върху лозята се спускаше дълбока тишина. Погледна часовника си. Беше изминал половин час след полунощ. „Вероятно няма да дойде… Премислила е, разбира се, че това, което прави, е опасно“ — каза си той. Тази надежда обаче предизвика у него друг тип страдание и нервност. Запали лампата. Беше потиснат и шанс да поработи нямаше. Прииска му се да напише дълго писмо на Джавидан. От няколко дни я бе пренебрегнал. Надяваше се да се отърве от прекомерната си изнервеност, като сподели какво мисли с годеницата си. Още при първите думи обаче писалката му спря. Не намираше какво да й каже.
Пожела да излезе още веднъж в градината, за да се увери, че Ламия няма да дойде. Лозето бе съвсем пусто и тъмно. Само духаше силен, разшумоляващ върхарите на дърветата вятър. Тръгна между лозовите чукани. Отиде до малката порта, откъдето трябваше да дойде Ламия. Нямаше никого. Бяха угаснали и светлините в кулата на Шюкрю бей. „Ламия вече е заспала… Добре се получи, много добре се получи!“ — мислеше си той, запътвайки се обратно. Лозето му изглеждаше още по-мрачно; изпита усещане, напомнящо му за цвета, за мириса на предишните безнадеждни дни в Бозяка. Минавайки покрай група дървета, дочу лек шум, звук, който приличаше на запърхали сред листака криле. Извръщайки натам главата си, зърна Ламия. Младото момиче се свиваше между листата и бе кръстосало, точно като премръзналите хора, треперещите си ръце върху гърдите.
Изненадан, развълнуван, Кенан каза:
— Тук ли бяхте, Ламия ханъм?
Девойката понечи да отговори. Но глас не се чу. Изтрака със зъби, сякаш беше измръзнала до кости. Кенан се бе приближил доста бавно към нея, за да не я уплаши. Хвана студените й като лед ръце.
— Защо така треперите?
Ламия отговори провлачено:
— Не знам…
Свеждаше надолу главата си и Кенан можеше да вижда единствено русата й коса.
— Кога дойдохте, Ламия ханъм?
— Доста отдавна…
— Аз ви чаках там (не се осмели да каже вътре)… Защо не дойдохте?
— Защо се криехте тук?
— …
— Няма нищо страшно… И миналата година идвахте… Спомняте ли си?
Изричайки това, Кенан се усмихваше, опитваше се да придаде на гласа си равнодушна сигурност.
Без да вдига главата си, малкото момиче каза:
— Ще позволите ли да си тръгна?
— Както желаете, Ламия ханъм…
Докато говореше, не изпускаше от ръката си треперещите пръсти на младото момиче. С другата си ръка улови брадичката на Ламия и повдигна лицето й към себе си.