В отпуснатите рамене на Ламия, в помътнялото от сенките й лице и в дълбоките й, сякаш още по-тъмнозелени очи се четеше някакво безсилно поражение. Този лик, тези очи предизвикваха странно замайване у Кенан. За да се отърве от това въздействие, отделяше очите си от нея и започваше да гледа наоколо.
Едва тогава обърна внимание на мястото, където се намираха: това беше горичката, където навремето се раздели с Лейля, където се отказа от първата си любов, от първата си целувка.
Предишната му раздразнителност, почти дивата му изнервеност намериха покой, в сърцето му отново започваше да оживява тъжното, гордо самоотричане, присъщо на нещастната и злочеста седемнайсетгодишна възраст.
Все още не гледаше Ламия, мислеше си, галейки с разтрепераните си пръсти нейната брадичка, челото и косата й: „Напразно се усъмних в себе си… Когато бях почти дете, тук, на това място бях напуснал по собствено желание Лейля, която така обичах… Да допуснем, че съм пропаднал, но все пак не съм пропаднал чак толкова, че да причиня зло на това невинно момиче.“
— Нощта е тъмна, Ламия… По пътищата няма никой… Хайде да те поразходя… Не се бой… Докато съм до теб, никой няма да ти навреди.
Това не бе обичайният, звучащ с весела, жизнена и изнервена хармоничност, с леко иронична деликатност глас. Сега в него имаше уморена, натъжена сладост.
Младото момиче, сякаш усетило тази необичайност, го погледна в лицето. Лицето, а и очите на Кенан бяха като гласа му. Мургавото му, с остри изнервени черти лице, дръзко проблясващите му сини очи сияеха в блага, приятно състрадателна усмивка.
Ламия не бе виждала тъй угнетен и невинен младия мъж, от чиято тъмна, неразбираема магнетичност вече от година не можеше да се избави.
Положи главата си на рамото на Кенан с простотата на котенце, инстинктивно доверяващо се на ръцете, които не биха му сторили зло.
— Както желаете, Кенан бей! — отвърна тя.
След тази вечер заживяха странен нощен живот. Когато всички заспяха, Ламия заключваше стаята си отвътре, скачаше от прозореца на верандата, оттам в задната градина и отиваше да намери Кенан. Изобщо не се притесняваше от близките в дома си, изобщо не й хрумваше, че някой ден тази игра ще излезе наяве.
Увесваше ръце върху високите рамене на Кенан и с часове обикаляха в мрака, преминаваха през изровени от пороите, пълни с тръни ровища, сядаха покрай пътя, под дърветата, изкачваха стръмни баири. Първоначално Кенан се беше уплашил. Сетне и той се сдоби с кураж… Дори не мислеше какво би сторил при някоя случайна среща, при някоя опасност. Ако се беше размислил, нямаше да открие друг изход, освен да се откаже от среднощните разходки. Сега вече не можеше и да се откаже от тях, не можеше да се лиши от тези нови вълнения, които почти с болезнен привкус обогатяваха нощта, мрака и риска. Дори от ден на ден дързостта и смелостта му нарастваха… Една нощ бе отвел Ламия в гъста кория от другата страна на Къркчамлар. Вземайки я в прегръдката си, я бе пренесъл през течащата вода и бе я завел близо до Къзълчуллу. Същата тази нощ бяха стигнали и до Гробището на геройски загиналите. В края на каменния зид на пълните със срутени, изпочупени камъни гробища Ламия бе започнала да плаче, Кенан бе я настанил върху коленете си, бе се опитал да я успокои, непрестанно целувайки я по очите и по устните.
След като се върнеше в стаята си, разтърсван от тия мрачни, дълбоки и колебливи вълнения, той сядаше пред пианото и посвещаваше останалата част от нощта на „Черните звезди“.
XV
— Какво каза, Грозденце?… Никога няма да ме забравиш ли? Ще ме скриеш в сърцето си чак докато съвсем побелееш ли? Това са неверни, смешни мисли, детето ми, те са специално за приказките на невежите бавачки, на бабите… Колко лошо, колко погрешно ви учат какво е любовта. Не си мисли, че ние се обичаме, Грозденце… За теб аз не съм нищо друго, освен красив звук на цигулка… А ти за мен си приятен летен сън… Това не е любов, Грозденце… А едно изтънчено забавление на сърцето, една чувствена игра. Няма зъл умисъл, няма грях от наша страна… Спомни си как те прегърнах първия път. Случи се извън разума ни, извън волята ни, нещо като свеждането на плачещите върби над водата, като виенето на асмата по чердака, като струпването на нощните насекоми около светлината на лампата… Какво да се прави? Дойде ни отвътре… Ние не се обичаме, Ламия… Но през цялото лято тази игра на сърцето ни направи по-щастливи, отколкото любовта. Страдаш, като си помислиш, че наближава зимата, че наближава раздялата, мъчителен страх изпълва очите ти… Мое нещастно, простодушно Грозденце… Трябва да знаеш, че мисълта за скорошната раздяла, мисълта как може би никога повече няма да се видим, придава цялата красота, цялата наслада на временната ни лятна авантюра. Това тримесечно забавление на сърцето е нещо къде по-приятно от продължителната, дълбока любов за цял живот…