— Колко хубаво се забавляват в долното лозе… Искам малко да погледам от края на пътя…
— Изобщо не искаш да гледаш това, палавнице… Търсиш си предлог да заведеш мен… Но наистина зъзнеш, Ламия… Виж, ръцете ти пламтят като огън… А и тази вечер не е съвсем безлюдно… Може някой да ни види…
— Тогава ще ми позволите ли да остана още малко на верандата… А вие ще отворите прозореца…
Кенан повече не се противопостави. Опитвайки се да скрие изнервеността си и да придаде на гласа си безразлична интонация, каза:
— Тук не може, но ако искаш, можеш да погостуваш за пет минути в стаята ми! — После припряно добави: — И миналата година си идвала веднъж…
Влезе, без да дочака отговора на Ламия. Прекоси рязко софата, разтревожено запали лампата, сякаш се страхуваше от тъмнината. После, заради опасността да се вижда отвън, затвори прозорците с цветни стъкла. Още щом го направи, съжали.
Дърветата наоколо, затворените нощем прозорци придаваха на тази стая интимността на опасно усамотяване, на тайно любовно гнездо. С леко разтреперани ръце отвори наново прозорците, не можеше по никакъв начин да измъкне заклещилия се там край на завесата и се обезпокои.
Ламия не бе влязла в стаята. Стоеше в полумрака на открехнатата врата, в косите й просветваше червеникава светлина.
Кенан, застанал до прозореца, не се отделяше от хладината на нощта.
— Да беше влязла, Ламия — подкани я той. — Държиш се като чужда. Няма нищо притеснително… Само че седни на стола пред пианото. Да не забележат отвън силуета ти…
Изговори накъсано и поизнервено тези думи.
Ламия мина на мястото, което й посочи, но не сядаше, свиваше се в ъгъла до пианото, притискаше около раменете и гърдите си пелерината, треперейки, сякаш замръзваше.
Мълчанието помежду им нарастваше и изнервеността на Кенан се увеличаваше, вече започваше да усеща някакво задъхване в сърцето си, някакво мощно бучене в ушите си.
Кенан намираше за твърде неестествено и безмълвието, и собствената си боязън да се отмести от прозореца и все по-смутеното загръщане на Ламия в плътната пелерина. Отново и почти заповедно изрече:
— Седни, Ламия ханъм.
Обикаляше нервно из стаята. „Колко неподходящ час… Ах, тази Ламия… — мислеше си той — Твърде непредпазливо. И какво, като е дошла…“
Върху пианото лежеше пристигналото през онези дни писмо на Джавидан. Кенан го взе. Опитваше се да си припомни една по една думите, написани от девойката в писмото, надяваше се свързаните с годеницата му пробудили се представи да го успокоят, да го утешат. Но в този час това писмо не говореше нищо на сърцето му, образът на Джавидан, като чужда рисунка, която не може да бъде огледана добре в тъмния подземен коридор на музея, го оставяше безчувствен.
Когато тази надежда угасна, той се надяваше да намери изход в един от най-старите си спомени. Пожела пак да си спомни Лейля, да оживи в душата си своя тъжен и горд отказ от времето на детството. Това не доведе до нищо друго, освен че нервността му нарасна още повече. Тези спомени, изпълнени с лишения, му носеха единствено сподавена омраза и пробуждаха у него скритно желание за жестокост.
Сега Ламия бе седнала там, върху ниския фотьойл в ъгъла до пианото. Беше навела глава и заради дългата й руса коса и повдигнатата яка на пелерината не се виждаше нищо друго, освен бялата линия на шията й.
И Кенан седна в един фотьойл. Тук беше уютно, меко, топло. Сред дълбоката тишина в стаята сякаш чуваше дишането на Ламия, усещаше, че сред постепенно нарастващата странна отпадналост губи волята и съпротивителните си сили.
Опитвайки се, доколкото му бе възможно да придаде на гласа си спокойствие и сладост, каза: „Ламия ханъм, вече си тръгвайте.“ Щеше да продължи да говори. Ала млъкна, защото внезапно сърцето му се разтуптя.
Осъзна, че когато тя се покори и поеме право към вратата, инстинктивно ще скочи от мястото си и ще я вземе в прегръдките си. С последна надежда реши да заговори за годеника й, за лейтенант Назъм, който имаше вероятност тази година да се върне от Ерзурум. Тези думи, които напомняха, че Ламия принадлежи на друг, може би щяха да го освободят от силната му изнервеност и той заговори накъсано:
— Вероятно до няколко месеца Назъм бей ще си дойде, нали, Ламия ханъм? Кой знае как ще те хареса, като види колко си се променила, колко си се разхубавила… Дай боже, ще бъдете много щастливи… Назъм много ще те обича… И ти него, естествено…