Това бе окончателно като смъртта задължение. Нямаше друг изход, друг избор. Това задължение изпълваше с бушуващ гняв себичното сърце на Кенан. До зори се бори със себе си в някаква криза на нерешителност. Най-после, на развиделяване, се изтощи безпределно. Нервите му бяха опънати докрай. Мургавото му лице бе придобило бакърен цвят, под кървясалите му очи се бяха образували торбички. Седна на масата, обзет от безнадеждно себеотрицание. Започна да пише писмо на Джавидан.
„Любима моя Джавидан,
За пръв път се осмелявам да се обърна към теб на «ти», за пръв път да фамилиарнича. Исках да отложа тази интимност за по-късно, за щастливите и красиви дни, когато щях да мога да те нарека своя съпруга. Съдбата обаче не ми позволи. Злощастната ми съдба, необмисленото ми поведение ме отпратиха към пропастта. Изгубвам правото да те наричам своя годеница, Джавидан. Напразно се измъчвах и бунтувах. Възможност за спасение няма. Със собствените си ръце съсипах своя живот. Не се оплаквам, защото си го заслужавам. Но това прави страхът ми още по-голям: страх, да не би да сторя и на теб нещо лошо. Тревога, че авантюрата ми е болезнен и ужасен момент в твоя щастлив живот… Несъмнено ще ме забравиш. Извисеният ти ум ще знае какъв извод да направи за чувствителното ти сърце. Сама ще се убедиш, естествено, че изобщо не си заслужава да бъде обичан такъв недостоен, посредствен човек. Що се отнася до мен, Джавидан, в моя жалък, тежък, печален живот, който ми предстои от днес нататък, единствената ми утеха ще бъде блаженството, че през най-щастливия си период от моя живот съм те наричал своя годеница.
Винаги, макар и отдалече, ще те обичам, Джавидан. Колкото по-злочест се чувствам, толкова повече ще нараства тази безумна любов.
Няма да ти съобщавам подробности за случката, превърнала се в причина за неотложната ни раздяла. Не бих желал да го научиш и от други. Защото като узнаеш колко пропаднало същество е човекът, когото някога си обичала като свой годеник, ще изпиташ срам, ще закриеш с ръце лицето си!
Ние, естествено, повече няма да се срещаме. Дори случайно да се срещнем някъде, ти ще извърнеш глава. А аз няма да се осмеля да повдигна към лицето ти своите недостойни очи. Затова, като последна молба на един вече умрял, по-точно убил сам себе си, клетник, ще поискам…“
Тук писмото свършваше. По нататък не се виждаше нищо друго, освен няколко зачеркнати, безсмислени, нечетливо изписани думи и няколко капки мастило.
XVIII
В лозето бяха неимоверно разтревожени през този ден. Отишлата да извика Кенан за обяд прислужница го намерила на пода пред пианото. Все още беше със снощните си дрехи. Полека-лека се опомняше. Лицето му бе станало червено и изопнато, полуотворените му очи бяха като мътно стъкло. При падането си ударил главата, над дясната му вежда се бе поиздула малка цицина.
Военен лекар, дошъл да прекара лятото в едно от съседните лозя, най-напред се усъмни, че господинът има треска. На следващия ден призори обаче температурата му започна да спада. Състоянието на болния започна да се подобрява. Накрая лекарят стигна до извода, че състоянието му се дължи повече на умствена преумора, на внезапен прилив на кръв вследствие на някое прекомерно вълнение, че болният се нуждае от тишина и спокойствие и че до няколко дни ще оздравее.
Кенан лежа три дни. Държеше очите си затворени почти непрекъснато в необичаен полуунес и рядко разговаряше с околните.
На четвъртата сутрин се събуди в добро състояние. Вече не го задържаха в леглото. За тези четири дни беше доста отслабнал, бе изчезнал и блясъкът в сините му, обрамчени от черен ореол очи. Макар да бе доста изтощен, обикаляше из градината, надяваше се да срещне Ламия. Него ден обаче момичето не се мярна там. Накрая не се стърпя и попита за нея. От вчера била в Измир заедно с леля си.
— Забавлявахте ли се в Измир, Ламия ханъм?
— В Измир отидохме по работа… Чичо иска да напусне къщата в Икичешмелик… Та търсихме къща…
— Изобщо не дойдохте да се поинтересувате за здравето ми.
— Непрекъснато питах майка ви за вас… Вече сте добре, нали?
— И бездруго не беше нещо сериозно… Наджие, момичето ми, отиди до кьошка на лекаря… Изгубих последната рецепта, която ми даде… Помоли го да напише нова…
— Ако позволите, ще отида аз… Наджие може би няма да се справи…
— Не… Не… Наджие ще отиде…
Пак бяха до кладенеца. Ламия току-що се беше върнала от Измир и щом получи съобщението, че Кенан искал да я види, без да си сваля чаршафа, се бе затичала натам. Не се осмеляваше да се приближи до него, да вдигне очи и да го погледне, късаше едно по едно хилавите листа на провесилия се от дървото клон.