Със сериозен и спокоен глас Кенан заговори:
— Нарочно изпратих Наджие… Исках да поговоря с вас насаме… Нас ни сполетя беда… В резултат на това ще трябва да се вземат някои наложителни мерки… Ще се наложи да се разделите с годеника си… И аз с голяма мъка се разделям с годеницата си…
Изричайки това, повдигаше вежди, нарочно си поемаше дъх, за да прикрие сподавената в гласа си омраза:
— Ще е трудно да се говори очи в очи с чичо ви… До няколко дни се връщам в Истанбул. Оттам ще му напиша писмо, ще му кажа, че се налага да се разделите с годеника си и да се омъжите за мен… След като си уредя работите, ще ви отведа в Истанбул… Ясно е, нали? Вече сте моя официална годеница. Не се налага излишно да се огорчавате… Ще кажа…
Постепенно се раздразваше, чувстваше, че ако продължи, няма да се въздържи и ще изрече някои горчиви неща, и търсеше предлог да си тръгне.
— Колко малка ви изглеждам, Кенан бей, колко незначителна. Защо не желаете да си помислите, заради едната ми чест, че и аз вече съм голяма, че и аз като всички други имам сърце.
Ламия бе изрекла тези думи с едва сдържан вик. Кенан повдигна смаяно глава и видя пред себе си една съвсем друга, съвсем нова Ламия. Лицето й бе побеляло като пепел. Миглите й, устните й трепереха, притискаше с ръце гърдите си, за да не се разридае. Кенан тръгна към нея с любопитство и понечи да я хване за ръцете.
— Какво ви става, Ламия?
Младото момиче се отдръпна назад, сякаш се боеше от неговото докосване. Това движение приличаше на бунт.
Опитвайки се да не загуби незначителния си покой, Кенан продължи:
— Не разбирам, Ламия ханъм, какво искате да кажете. Говорих с вас за нещо сериозно. Струва ми се, че не изрекох нищо обидно.
Младото момиче въздъхна дълбоко.
— Кенан бей, не се отнасяйте с мен по този начин днес. Може би повече няма да се видим.
Кенан лекичко тръсна рамене и отговори с тъжна, иронична усмивка:
— Мисля, че ще се виждаме по необходимост.
Ламия продължи със спокойно упорство:
— Не, Кенан бей. Не по необходимост, изобщо няма да ме виждате. Защото ваша съпруга няма да стана. Дори да умра, дори вие да умрете, шанс за това няма, Кенан бей.
— Защо?… Какво има? Коя е причината да говорите така?
С неочаквано за спокойната й натура настървение Ламия каза:
— Защо отказвате да разберете, Кенан бей? Аз не съм достойна за вас… Знам го… Ей богу, нито за миг не ми е хрумвало да ставам ваша съпруга. Ако обещаете да не се ядосвате, Кенан бей, ще ви доверя нещо.
— Няма да се ядосвам, казвайте.
— Когато лежахте болен, по някое време закрещяхте. Заедно с всички други и аз изтърчах в стаята ви. Не се осмелявах да пристъпя към вас, направо се съсипвах в един ъгъл и си казвах: „Заради мен ли се случи това?“ Очите ми мярнаха едно писмо върху масата. Бяхте започнали да го пишете на годеницата си. Може би в него имаше неща, които никой не трябваше да узнае? Може би разказвахте за сполетялата ни беда? За да не попадне в чужди ръце, го мушнах в джоба си. Щях да ви го върна, щом оздравеехте.
След като се възстанови, Кенан дълго бе търсил писмото, накрая бе решил, че се изгубило някъде в бъркотията. Едва сега разбираше какво се беше случило с писмото.
— Прочетохте го, нали, Ламия?
— Отначало, ей богу, нямах такова намерение. После не издържах. Срамно е, но го прочетох, какво да се прави. Вие може би ще ми се ядосате… Аз обаче съм доволна, че го прочетох. Сега вече нали разбирате, Кенан бей, защо ще се разделя с вас?
— Това са детински приказки. Нашият брак е наложителен. Пък кой знае, и щастливи можем да бъдем, дай боже.
— Нямате шанс да бъдете щастлив с мен, Кенан бей. Това писмо ми отвори такава рана в сърцето, която никога не ще зарасне. После, как аз ще ви направя щастлив? Аз съм невежо, бедно, злочесто момиче. Виждате колко съм наясно с положението си. Заради коя моя добродетел бихте ме пожелали, бихте ми посветили живота си? Много ясно го казвате в писмото си. С мен животът ви ще бъде жалък. Освен сърцето си, друго нямам какво да ви предложа, Кенан бей. Ако това бе достатъчно, щях да ви направя по-щастлив от всекиго другиго, но какво да се прави. Жалко!…
Взираше се в далечината с влажните си, изпълнени с дълбоко страдание очи и се усмихваше тъжно.