Когато съобщи последното си намерение на Ламия, младото момиче внезапно прежълтя. Но не каза й дума. Бяха решили да се поразходят за последно в нощта на раздялата. Като че нарочно времето се развали, валеше слаб дъжд. Въпреки това се срещнаха на тесния път зад лозето и обикаляйки, стигнаха чак до Къркчамлар.
В мрачната, дъждовна нощ долната част на Къркчамлар приличаше на разрушена скала, между дърветата духаше влажен, коварен вятър с дъх на изгнили листа.
Дъждът не проникваше тук, само с леко шумолене потрепваше по върховете на високите клони.
Дълго пристъпваха по изсъхналите борови иглички, покрили земята като море. Докато още вървяха по пътя, Ламия бе помолила Кенан: „Бих желала тази нощ изобщо да не говорим за раздяла, Кенан бей. Кой знае, може би следващата година… Или по-следващата ще дойдете пак… Тогава ще имате съпруга, деца. Ще ви видя отново. Е, няма да е както днес, но какво от това? Нали ще ви видя… Нека тази нощ не говорим изобщо за раздяла. Нека се разделим така, Кенан бей, сякаш утре ще се срещнем наново.“ Кенан бе потънал в печално мълчание. Ламия не спираше да говори. Пристъпваше, увесена на врата му.
Говореше с неочаквана за възрастта й, за състоянието й изтънченост; за първия път, когато чула цигулката му, за мечтата си и за любовта си, започнали от часа, в който за пръв път зърнала сините му очи, и събуждаше у Кенан представата за лунните нощи в тъмната и дъждовна Бозяка, за незабравимите любовни часове.
— Да се връщаме ли вече, Ламия? Много е късно. Ще се простудиш, ще се разболееш.
— Както желаете, Кенан бей. Само на връщане ще минем по другия път, нали? Тоест по пътя, по който една нощ вървяхме с Нимет ханъм. А и тази година…
Пак през една такава лунна нощ преди два месеца… Кенан бей, не ме жалете толкова… И мен ме прегърнахте на това място, както и Нимет ханъм.
Въпреки постепенно усилващия се дъжд пак спря пред руините на кулата, насила накара Кенан да седне на мокрите камъни. Допря мократа си руса коса до гърдите му.
— Боя се, Ламия, че ти ще страдаш повече.
Повдигна зелените си меланхолични очи към лицето на Кенан и докато по страните й се стичаха сълзи, с горчива усмивка каза:
— Не, Кенан бей, ние не се обичаме. Нашето, както сам казахте, беше само забавление за сърцето. Какво значение има, Кенан бей? Няколко сълзи за страдание ли ще ги сметнем? Тази нощ няма да забравите да посвирите на цигулка, нали? Бих желала да заспя, вслушана в моята приспивна песен.
Когато Ламия прескочи стобора на градината, Кенан за последен път я хвана за ръцете и със студените си като лед устни положи прощалната си целувка върху очите й, върху широкото й чело. После я остави сама в нощта и дъжда. Не се осмеляваше да се извърне назад. Прибра се в стаята си с вкуса на горчивата сълза, останал върху устните му, когато за последен път целуна очите й, прибра се в стаята си с вкуса на смърт в сърцето си.
Втора част
I
„Почитаеми свако,
Почти месец и половина нямах възможност да ви пиша. Може би сте се ядосали. Но ще ме оправдаете, като ви съобщя извинителните причини за това. Не съобщавайте изведнъж на леля Енисе и на Ламия ханъм. Преминах през голяма опасност. Бях тежко ранен в дясното рамо и в левия крак при една престрелка. От четирийсет дни съм в болницата в Трабзон. Сега, благодаря на бога, съм добре. Оздравях напълно. До няколко дни мен ще ме изпишат от болницата.
Имам радостна вест за вас. Вчера получих заповед от командира на полка. Той ми съобщи добрата новина, че съм повишен в чин капитан и че ме назначават в Искендерун. Тази вест ме накара да забравя изтърпените през последните месеци страдания. И вие, естествено, ще се зарадвате колкото мен.
Понеже все още се чувствам отпаднал, поисках четири-пет месеца отпуск. Надявам се да не ми откажат. Ето защо и, ако Аллах е рекъл, до месец ще се върна в Измир. Отпускът си, разбира се, ще прекарам при вас. През това време ще направим сватбата, нали? Вероятно ще ви е тежко да изпратите Ламия ханъм в Искендерун. За две-три години все пак сте привикнали с нея. Но аз имам по-голяма необходимост от нея, отколкото вие, понеже се чувствам много по-самотен. Омръзна ми самотата, свако. Казват, че Искендерун бил хубав град. Надявам се там да бъда много щастлив заедно с Ламия. Кой знае колко са пораснали Семиха и Фикрет, правят ли пакости? До скоро… и така нататък, и така нататък…