— Дай боже, ще дойда… Ще дойда.
Мефтуне ханъм не можа да скрие изненадата си от този отговор.
— Подочух нещо, момичето ми… Вие май заминавате за Кютахия ли, за другаде ли?
— Да…
— Ай, ай, ай… Дълго ли ще останете там?
— Не знам…
— В Кютахия ще се притесните… Тамошните хора, след като сте свикнала с Измир, няма да ви допаднат…
— Сигурно…
Мефтуне ханъм сякаш се бе притеснила от сдържаността на Ламия. След продължителна пауза пак заговори:
— Каква е причината за това пътуване, момичето ми?
— Така се налага…
— Може би проявявам непочтителност, но винаги се интересувам от хората, които обичам…
Ламия леко се нервира.
— Климатът в Измир не е подходящ за мен — изрече тя.
Мефтуне ханъм се разсмя неискрено, дори й смигна.
— Ах, какъв дявол си ти… Такива хитруши като теб ми вдъхват живот…
Ламия разбираше, че въпреки цялата й непринуденост жената се бои от нещо и трудно намира подходящите думи. С известно колебание тя бе продължила:
— Детето ми, не знам истина ли е, лъжа ли е… Но до ушите ми достигна… Много се притесних… Казах си, е, аз, така да се каже, не съм чужда… Откъде й дойде тая беда? Ах, горкото дете, ах…
Ламия трепереше на стола, сменяйки непрекъснато цветовете на лицето си. И заеквайки, попита:
— Не проумявам защо говорите така, ханъм ефенди.
Мефтуне ханъм бе измъкнала цигара от гравираната по краищата й сребърна табакера.
— Ще ми подадете ли, момичето ми, онзи кибрит?… Желая ви щастие, детето ми…
След като й запали цигарата, Мефтуне ханъм улови за китката ръката на Ламия, както държеше кибрита, опита се насила да я накара да седне до нея.
— Каква красива коса имало нашето момиче… Много харесвам деца на твоята възраст… И аз имам дъщеря, която доста прилича на теб… Значи случило се е поради невежество… Не се огорчавай толкова, момичето ми… На сума ти девойки се е случвало… Да не беше споделяла с леля си Енисе… Ех, ако знаех по-рано…
Опитвайки се да предизвика нейното любопитство и в очакване на въпросите й, тя продължаваше:
— Ако знаех, нямаше да се налага да ходиш в никаква Кютахия, не знам къде си още… По някакъв повод щях да те заведа на едно гости… После като всяко момиче щях да те отведа при годеника ти с булчински златни ресни и пайети… Никой в нищо нямаше да се усъмни.
В желанието да си освободи ръцете, Ламия леко се дръпна.
— Не разбирам какво искате да кажете, ханъмефенди. Позволете да седна срещу вас.
С фалшива загриженост Мефтуне ханъм отново я погали по страните и косата.
— Наистина си много неопитно, много приятно момиче. Кой знае в Кютахия на какви грубияни възнамеряват да те дадат. Ако намериш начин да останеш тук, аз какво щастие съм ти намерила само…
Мефтуне ханъм бавно насили един от пръстите на Ламия, опитвайки се да постави върху него златен пръстен с червен камък. Младото момиче внезапно се стресна и се опита да се освободи.
— Какво правите, ханъмефенди?
— Нищо, от което да се боиш, момичето ми… Пръстенът е подарък… При това от много близък твой познат…
— От кого?
След като преглътна още веднъж, Мефтуне ханъм каза:
— Не е от чужд… От Намък бей е…
— От Намък бей ли, от бащата на Фериха ли?
— Точно така… И той узнал за случката, много съжалявал… Праща този пръстен като подарък.
Намък бей бе петдесетгодишен богат търговец на дървен материал. Енисе ханъм често гостуваше в къщата му в Узуниол, обичаше като сестра съпругата му Макбуле. Дъщерята на Намък бей Фериха и Ламия се разбираха добре. Това разглезено, изискано момиче понякога канеше Ламия на гости в дома им, задържаше я у тях чак до вечерта.
Намък бей бе весел мъж с изтънчено поведение. Проявяваше голям интерес към приятелката на дъщеря си и от време на време правеше подаръци на Ламия. Този пръстен дали беше от този тип подаръци? Ако беше тъй, защо бе необходимо да го изпраща по Мефтуне ханъм?
Ламия изгледа подозрително възрастната жена.
— Фериха знае ли за този подарък?
— Не, момичето ми… И ти изобщо не го споменавай пред Фериха…
— Защо, ханъмефенди?…
Мефтуне ханъм пак й смигна и се засмя.
— Не бива, момичето ми… Фериха ще започне да се съмнява за други неща…