Като извърна глава, Махмуре видя Ламия. Лицето на младото момиче изненадващо бе сменило изражението си. Цялото й тяло трепереше, сякаш от фунията на грамофона бе повял силен мразовит вятър, прежълтяваше, затваряше очите си, косите й падаха върху челото.
Махмуре бе забравила за грамофона. Хващайки китките й, станали студени като лед, питаше:
— Какво ти има, Ламия?
— Нищо ми няма… Нищо ми няма! — отвръщаше Ламия, опитвайки се да се съвземе, и извръщаше глава на другата страна. Главата й бе се облегнала върху рамото на Макбуле, която искаше да я прегърне. Не успя да издържи повече, отпусна изцяло главата си върху рамото на приятелката си, зарида.
Забравената плоча продължаваше да се върти, да повтаря мелодията, която преди две лета, опряла глава на Неговото пиано, слушаше. Тихият като дочутите насън звуци, поизтритият като старите й спомени звук на цигулката възкресяваше наново онова безкрайно притихнало лято и лунния сън.
Тази повредена, поизтъркана грамофонна плоча се превърна за Ламия в ненадейно щастие. Очакваше с нетърпение дните, в които щеше да иде при Макбуле, поразкрасяваше се пред огледалото, сърцето й лудваше, сякаш отиваше на среща с голямата си любов.
Нея година зимата в Кютахия беше изключително люта. Времето все бе мрачно и облачно. Ту валеше мътен дъжд, ту се извиваха снежни фъртуни, ту решетките на прозорците се отрупваха със сняг.
Завъртеше ли се плочата, далечният, дошъл сякаш от отвъдното и от сънищата звук на цигулката започнеше ли да стене, дъждът стихваше, вятърът млъкваше, снегът се отронваше от прозорците и в стаята лъхваше знойно лято.
Ламия обхващаше с ръце бледото си, слабичко лице и куршуменосивите лунни нощи, белите утрини, позлатените слънца, промушващи се през резбованите чардаци на Бозяка, изпълваха полуотворените й зелени очи.
Керем пак извършваше бавните си обиколки под терпентиновите дървета. Кузгун пак отъркваше старата си глава в полата й, тя пак полека отпускаше тялото си в Неговите ръце. Обхванато от уморена вглъбеност, младото момиче им се отдаваше, полагаше глава на Неговите гърди, обвиваше раменете му с малките си ръце.
И така, в Неговата прегръдка, те обикаляха боровите кории, изпълвани с бели привидения от луната, преминаваха през потоци и появеше ли се Зорницата, се връщаха по тесните, обрамчени от храсталаците пътища.
Щом се пробудеше с огъня на Неговите сини очи в очите си, с пламъка на Неговата целувка върху устните си, усещаше тялото си уморено и тъжно, сякаш освободило се от схватката с любовта и страстта. Душата й обаче бе щастлива като сираче, насън видяло майка си.
Това щастие продължи до пролетта. После през един от дните, когато времето се позатопли и цветята се разцъфтяха, се случи беда. Едно палаво момче случайно бутна плочата на пода и тя се счупи. Казаха му: „И бездруго не беше хубава… Няма значение… Ти да си жив и здрав!“
Ламия не пророни и дума, но прежълтя като мъртвец. Счупено бе сърцето й. Струваше й се, че вече напълно Го е изгубила.
IX
Дойде април. Веднъж вечеряха в долната софа. Внезапно Расих ефенди, съпругът на Махмуре, удари с юмрук по масата.
— Не се търпи повече. Тия пройдохи ще ми докарат неприятности — изкрещя той.
Лицето му се зачерви, вените по слепоочията му се издуха. Децата се бяха стреснали, жените се бяха смаяли.
Сбърчвайки вежди, Ръза бей попита:
— Какво има, какво става?
Расих се притесняваше от тъста си и винаги разговаряше с него почтително. Въпреки това гневно изрече:
— Какво да става? Не чувате ли песента, която пеят? Няма начин да не се опозоря…
Преди минути неколцина младежи бяха минали по улицата с песен, каквито се пеят по пазарищата.
Махмуре реши, че съпругът й си търси повод да си покаже характера.
— Теб какво те интересува… Че всеки, за да пее, от теб ли трябва да получи разрешение?… И какво лошо има в това? — подхвана тя.
— Ти да мълчиш… — каза той ожесточено. — Не се бъркай в неща, които не разбираш… Естествено, че имам причина да се нервирам…
Ръза бей попита повторно:
— Какво има, Расих?… Нещо лошо ли пеят?
Расих посочи с глава жените и децата:
— Повече нищо не мога да кажа, тъсте — отвърна той. — Заслушайте се, като минат пак, в песента… Смаян съм, че досега никой не й е обърнал внимание.
Хвърли ядно салфетката си върху масата и излезе.