Ламия бе забелязала, че Расих ефенди, докато изричаше тия неща, я гледаше особено. Никому нищо не каза. Но в душата й се бе зародило съмнение. Песента, която така бе нервирала този пияница, няма начин да не е била свързана с нея. На другия ден младото момиче чу как я пеят две тринайсет-четиринайсетгодишни хлапета:
Както каза и Хурие ханъм, най-накрая „окървавената риза“ беше излязла на бял свят. Град Кютахия отдавна беше узнал историята на гостуващата на Ръза бей млада вдовица, пристигнала от Измир. Случката с нея месеци наред занимаваше хората като тайна клюка и най-после беше разкрита чрез тази обикновена, простонародна песен.
Жаждата на градеца, в който нищо не се случваше, за някаква приказка превръщаше случката, доукрасявана ден подир ден, в невероятно вълнуващ роман за една авантюра.
Градът любопитстваше защо Ламия не излиза навън. Минеше ли по улицата, дори хора, от които не можеше да се очаква това, я гледаха през прозорците, търсеха я сред многолюдните места.
Вкъщи като че всички бяха сърдити на Ламия. Ръза бей вече избягваше да я погледне в лицето, Хурие ханъм не спираше да я обсипва с нови, многозначителни горчиви думи, дори Махмуре бе започнала да се държи хладно с нея.
Единствено Макбуле й бе останала вярна. Сега тя живееше с баща си в друга къща. Тъкмо когато щеше да се връща в Измир, майорът бе получил заповед, че го назначават в Елязъг, бе се притеснил и затова бе помолил да го пенсионират.
Ламия се дивеше на едно. Кемал бей, който преди четири-пет месеца не се бе съгласил дъщеря му да се сприятели във вагона с нея, сега харесваше техните посещения в дома му, а срещнеше ли случайно девойката, дори се успокояваше, заговаряше я с бащинска загриженост.
На Ламия й бяха останали само две утехи, за да преодолява лошото отношение към нея и тъжната самота на живота и душата си: приятелството на Макбуле… И писмата, които пишеше до Него, щом се затвореше нощем в стаята си…
Сега тези простодушни писма, които винаги започваше с обръщението „любими мой“, от ден на ден придобиваха по-изтънчена и по-чувствителна интимност; Ламия споделяше с Него преживените през деня мъки и своите жалби. След което, сякаш уплашена, че ще Го изтормози с подобни тъжни неща, тя приключваше писмото си с утешителни думи.
„Но всичко това няма значение… Щом като месеци наред заспивах и се събуждах със звука на твоята цигулка… Щом няколко лунни нощи ме води на разходка… Щом като съвсем скоро ще държа в ръцете си живия подарък, който ми направи… Какво значение имат сегашните ми страдания? — пишеше тя и полагаше в края подписа си.“
Към края на май Ламия му написа следното писмо:
„От седмица не съм ти писала. Бях много болна. Избягнах смъртна опасност. Цяла седмица не ме оставиха сама. Възрастната съседка, която нощем остава при мен, заспа преди малко. Тихичко се примъкнах до лампата. Мебруре лежи в леглото ми със синя забрадка върху лицето. Нали разбра коя е Мебруре? Очаквах момченце, което да прилича на теб. Бях си измислила предлог, за да му дам твоето име, надеждата ми отлетя. Не обичам чак толкова много Мебруре. Но много страдам за нея. Тя е слабичко, мъничко бебе, като буболече е…“
X
Една вечер Расих ефенди, за разлика от обикновено, се прибра рано вкъщи. Беше пиян до самозабрава. Беше паднал на улицата, изгубил си беше феса, целият бе в прах и кал.
Владееше го някаква неразбираема възбуда. Просвайки се върху калдъръма на двора, той зави като куче. „Аз съм свършен, унищожен съм — крещеше той. — Никаква полза нямам от тая къща. Извикай тъста ми. Имам да му кажа две думи.“
Ръза бей, упреквайки го, бе се оттеглил в стаята си. Нямаше желание да се среща със зет си в такива нажежени ситуации, боеше се да останат лице в лице.
След известно суетене Хурие ханъм и Махмуре го замъкнаха в стаята му.
Ламия чу как половин час крещеше в стаята си на средния етаж, как говори някакви неразбираеми неща на жена си, как по някое време дори заплака. После полека-лека гласовете утихнаха, в къщата настъпи дълбока тишина.
Ламия току-що бе угасила лампата и си беше легнала. Откъм стълбите до слуха й достигна звук от чехли. След малко вратата й се отвори. Влезе Махмуре със свещ в ръка. Косата на младата жена бе напълно разрошена, цялата кръв се бе оттеглила от лицето й. Ламия тутакси скочи от леглото си и попита: