— Какво има, какво се случи?
Със свещта в ръка Махмуре коленичи до вратата. Трепереше цялата, зъбите й тракаха.
Ламия пак попита:
— Какво ти е?… Направи ли ти нещо?…
С голямо усилие успя да пророни единствено „Свършена съм…“, захлупи лице върху леглото на Ламия и се разрида.
Ламия запали лампата. Наметна върху голите рамене на Махмуре вълнена наметка и я накара да седне на канапето.
Плачът беше нервен, премесен със страх, безнадеждност и гняв. След малко дойде на себе си. И заразказва на пресекулки:
— Ламия, миличка, нищо няма да скрия от теб… От няколко месеца обичам един жандармерийски сержант… Сержантът, който минава от време на време по улицата ни — оня високият, с къдравата коса и с пъстрите очи… Преди мен обикнал снахата на Ханифе Молла… Няма да ме кориш, нали? И на тебе се е случило… Може ли човек да заповядва на сърцето си? Стана една глупост… Отначало си правехме знаци отдалече… Най-накрая един ден се отбих в къщата на майка му. Оказа се, че възрастната жена била отишла на баня… Моят сержант останал сам вкъщи… Хвана ме за ръцете и насила ме въведе вътре… Представи си един жандармерист като лъв, който залавя въоръжени с ножове и пушки бандити и ги хвърля в затвора… А аз, една слаба жена, какво можех да сторя?
След това срещите ни зачестиха. Посред нощ тихичко се измъквах в градината и го чаках на портата… Стояхме, той отвън, а аз отвътре, и си говорехме. Доста рисковано, ала друг начин да виждам моя сержант нямаше… Най-накрая предишната нощ на моя сержант му кипна, бутна вратата и влезе вътре. Какво можех да сторя срещу огромния като великан мъж? Пет минути след като моят сержант излезе навън, се сблъскал лице в лице с Мемдух, сина на акушерката Адиле ханъм… Представи си как се прибрах!… А и аз почти бях излязла на улицата. Покрих си лицето с ръце и се втурнах вътре. Тая вечер моичкият и Мемдух отишли заедно в кръчмата… Безмилостният женкар казал всичко на мъжа ми… Семейството ми се разруши, съсипана съм…
Разказвайки историята си, Махмуре се умълча за миг, канеше се наново да се разплаче. Ламия развълнувано я попита:
— Ти как разбра, че му е разказал всичко?
— Тази е причината, за да се напие чак толкова днес… После, понеже беше пиян, изпусна няколко думи… Каза ми: „Само да видиш каква игричка ще ти извъртя… Веднъж да се зазори!…“
— Може да се е ядосал за нещо друго…
— Не, Ламия… Мъжът ми знае всичко… Каза и друго: „Душичката ще ти извадя пред градинската порта!“, и понечи да ме стисне за гърлото. Едва се измъкнах. Добре, че беше пиян. Нямаше сили да се помръдне… Утре Расих ще поиска развод… Не е привлекателен мъж колкото моят сержант, но и него харесвам… Той е първият мъж, когото срещнах… Толкова години една постеля споделяме… А имам и деца… Ами срамът… Татко направо ще ме убие…
Ламия доста се бе разтревожила. Едва се въздържаше да не заплаче заедно с нея.
— Ах, Махмуре, защо извърши тая детинщина?
Младата жена, въпреки тревогата и сълзите си, не успя да скрие леката си усмивка.
— Е, сестро, не говори, сякаш не ти е познато… Ти защо обикна старши надзорника, макар да беше сгодена?… Сърце е това… Разбира ли от думи?
Ламия погледна тъжно пред себе си и не отговори.
Махмуре си имаше тайна цел. От време на време поглеждаше крадешком Ламия и се чудеше откъде да подхване.
— Аллах спокойствие да ти дава, Ламия… Аз си тръгвам — каза тя. После с притворен трепет в гласа добави: — Ела да те целуна… Може би няма да се видим повече… Миличка Ламия, прости ми!…
Ламия повдигна изненаданите си очи.
— Защо? Какво става?… Боиш се, че мъжът ти ще ти стори нещо лошо ли?
— Не, миличка Ламия… Не е за това… Сбогом, Ламия…
— Тогава какво има?
— Повече не мога да говоря. Сбогом. За мен животът вече е забранен…
Махмуре се бе отправила към вратата. Обърна се още веднъж, преди да излезе. И още веднъж с онзи притворен трепет в гласа си каза:
— Кажи на мама и сестрите ми… добре да гледат децата ми.
Ламия неочаквано я хвана за китките, насила й взе свещта от ръката.
— Нещо лошо си намислила, Махмуре… Не ми казваш… За нищо на света няма да те оставя… Какво ще правиш?…