Младата жена бе много доволна, когато видя колко притеснена е Ламия. И правейки се, че не издържа на нейните настоявания, каза:
— Не искам да споделя с теб, но щом толкова настояваш… Добре… Ще се самоубия… Това петно не може да го изчисти нищо, освен смъртта… Ей сега ще се хвърля в кладенеца…
Ламия нададе лек писък, прегърна я през врата с треперещите си ръце и започна да я умолява:
— За бога, откажи се от тази мисъл, како Махмуре… И аз като тебе исках да се самоубия… Не се получи… Сега не съжалявам, че се отказах… Аллах ще ти прати утеха… А и съпругът ти може би нищо не знае… Ако не жалиш себе си, пожали четирите си деца…
— Не, миличка Ламия… По друг начин не мога да се очистя от този срам… Остави ме… По-добре да умра… Най-малкото ми дете го вземи ти… Ще го отгледаш заедно с Мебруре…
Ламия се бе разридала от скръб, от вълнение.
— Не го прави, како Махмуре… Може да намерим някакъв изход… И да убедим Расих бей…
Махмуре чакаше тъкмо този миг и тъкмо тези думи на простодушната си братовчедка. Тръсна обезнадеждено раменете си.
— Има начин да убедим мъжа ми, но и той е невъзможен…
— Какъв е той?
— Да кажа и да докажа, че жената, разговаряла до градинската порта със сержанта, не съм била аз…
— …
— Нали ти казах… Няма изход… Друга млада жена, освен теб и сестрите ми, в къщата няма… Сестрите ми са девствени… Пък и са малки… А и ти впрочем си минала през своята си болка…
Ламия гледаше пред себе си и задълбочено премисляше.
— Вярно е, не съществува никакъв риск за онзи, който би поел тази вина — продължи Махмуре. — Така е, а мъжът ми, естествено, ще остане доволен, като узнае, че жената, разговаряла със сержанта, не съм била аз. Колкото и да е, ще се притесни за балдъзите си или за някого другиго, но никому нищо няма да каже… Ще прикрие позора…
Ламия бе скрила лицето си в шепи, бе затворила очите си. Невъзможно бе да се разбере какво мисли, какво чувства.
Махмуре й хвърли разтревожен поглед, после пак с онзи притворно разтреперан, трагичен глас занарежда последната си воля:
— Миличка Ламия, на теб поверявам задачата да утешиш мама, братята и сестрите ми… Ах, дечицата ми… Най-много тях жаля… Не е лесно с четири деца…
— Добре, какичко… Ще обикна жандармерийския сержант както надзорника — каза Ламия.
XI
На следващата сутрин Расих ефенди седеше под големия орех в градината. Снощната песимистична, нервна умора го беше смазала, бе като болен. Лицето му беше съвсем прежълтяло, бялото на очите му — кървясало, клепачите му — подути и посинели.
Махмуре и Ламия седяха една до друга на ниските кухненски столове малко по-нататък.
Зюбейде, малката дъщеря на Ръза бей, бе усетила, че се е случило нещо необичайно. Обикаляше потайничко наоколо, като надушило следа ловно куче, и не искаше да се отдели от тях.
Махмуре я повика:
— Хайде, момичето ми… Помогни ми… Ще почистим килимите — каза тя. — После с глава направи знак на Ламия и се отдалечи.
Расих от време на време кашляше, с пръсти разтриваше слепоочията си и мърмореше: „Ще ми се пръсне главата!“
След дълго колебание Ламия се изправи и разтреперана заговори:
— Свако… Кака Махмуре няма вина… Не й се сърдете… — Не намираше думите, които през нощта си беше намислила, пред очите й хвърчаха искри, ушите й бучаха.
Расих леко се оживи и бърчейки вежди, изрече:
— Спомена ми нещо такова, ама не вярвам.
Ламия продължи на пресекулки:
— Повярвайте, свако… Кака Махмуре казва истината… Аз бях тази, която през онази нощ говореше със сержанта при градинската порта… Не й приписвайте този грях…
Расих не отговаряше, гледаше я проницателно, странно с кървясалите си очи.
Ламия вече се бе осмелила. Желанието за саможертва постепенно нарастваше и тя разпалено продължаваше:
— Нима е невъзможно да се очаква подобно нещо от момиче като мен, свако?… Знаете как миналата година… Не е ли така?… От време на време се виждам със сержанта… Не е ли достатъчно, свако?… Няма нужда да продължавам…
Расих продължаваше да я гледа с онзи пронизващ я, странен поглед.
— От колко време продължава тази връзка?
— Не знам… Може би месец… Може би повече…
— Докога ще продължава?
— Вече приключи…