— Не мисля… Не ми приличаш на момиче, което лесно ще миряса… За какво го обикна оня лентяй с дългите извити мустаци… Кажи ми, за какво би могъл да бъде обикнат?…
Расих бе станал от мястото си и се бе приближил до Ламия. Угасналите му, болнави очи отпреди малко бяха заблестели с особен пламък, а умореното му лице оживяваше. С пресипнал глас, напомнящ животинско ръмжене, попита:
— Говори, къде се срещахте? Как се докопа до теб проклетникът?… Значи, докато ние си хъркаме като магарета, ти си в прегръдките му…
Не можа да продължи. Извръщаше честичко глава, гледаше към полуоткрехнатата кухненска врата, кръстосваше дланите си, за да не я хване за китките.
Уплашена от това странно вълнение, Ламия направи крачка назад и със строг глас изрече:
— Свако…
Расих внезапно дойде на себе си и се върна на предишното си място. Но не можеше да се въздържи да не продължи с горчивите си, тежки думи за сержанта:
— Не, ще стисна за гърлото оня мизерник… Видя ли го още веднъж да мине от тук, ще го убия…
— Няма да е редно да сторите това, свако… Мен ли искате да убиете?
Расих се изсмя с болезнен, презрителен смях:
— Не аз тебе, а ти — мене… Сиреч ти си си наумила да убиеш нас, нашето семейство… Събирай си ума, Ламия… Усетя ли, че си погледнала някого, че с тия устни си се усмихнала на някого, ще те убия… Хайде, достатъчно си стояла там… Махай се от очите ми…
XII
Без много-много да се раздухва, случката с жандармерийския сержант беше прикрита. Ламия вече не се осмеляваше да гледа в очите Расих ефенди, избягваше го упорито. Расих ефенди обаче изобщо не забравяше тая история, гневът му, раздразнението му, вместо да стихват, нарастваха с всеки изминал ден. Чуеше ли звук от стъпки на улицата, мигом приближаваше до прозореца, а нощем понякога ставаше и обикаляше градината.
Не беше решил точно как да се държи с Ламия. Мернеше ли я, най-често си извръщаше главата и ядно сбърчваше вежди, а кажеше ли й нещо, присвиваше устни със злобно презрение.
В думите му неизменно имаше тежки, оскърбителни намеци. Паднеше ли му сгоден момент, докато се хранеха, все за безсъвестните, неморални жени говореше, разправяше как такива трябва да бъдат клани с тъп нож за шкембе, да бъдат заринати с камъни.
От време на време приклещваше Ламия в някое закътано местенце в градината или в софата и започваше своя разпит: „Пак надушвам нещо… Ти май не стоиш мирна!“ Понякога Ламия се отбраняваше с невинни клетви, понякога обаче се гневеше и плачеше. В такива моменти Расих моментално се променяше, поведението му ставаше невероятно мило и нямащо нищо общо с предишното му държание и се опитваше да я успокои; умоляваше я да не плаче така, да му прости. Една вечер, понапил се бе доста, горко изплака: „Ти изобщо не разбираш състоянието ми!“ Ламия отдавна беше разбрала състоянието му. Но с никого не споделяше мъката си, нищо друго не можеше да стори, освен тайничко нощем да плаче.
Въпреки цялата си предпазливост един ден се уплаши. В къщата бе ден за пране. Хурие ханъм и дъщерите й бяха заети в кухнята. Ламия простираше в градината вече изпраното пране. Под предлог, че е болен, Расих ефенди си бе останал у дома. Заспиваше, събуждаше се, пак лягаше, отваряше и затваряше прозорците, обикаляше софата, подсвирквайки си.
От кухненската врата Махмуре подаде на Ламия поднос.
— Агънцето ми, сестро… Ще отнесеш ли храната на свако си? — попита тя.
Когато Ламия с поднос в ръцете се качи горе, Расих си гледаше на карти на канапето. Щом я видя, скочи и със смутена усмивка каза:
— Ядене ли си ми донесла? Благодаря… Благодаря… Остави го на оная маса.
Ламия остави подноса и тръгна да излиза.
Расих побърза да каже:
— Почакай, Ламия… Ти ми донесе ядене, аз пък да ти дам ябълка.
— Благодаря — отвърна колебливо тя, — но прането ме чака…
Той обаче продължи да настоява:
— Невъзможно, абсолютно невъзможно…
Бе започнал да бели огромната ябълка, която стоеше на полицата.
— Вие не се притеснявайте… Долу сама ще си я обеля…
— Какво ти притеснение…
Ябълката неочаквано изскочи от нервните пръсти на Расих и се търкулна под леглото. Ламия се поусмихна.
— Какво да правя, нямала съм късмет — изрече тя и се отправи към вратата.
Расих светкавично й пресече пътя и протегна ръка към вратата.