Постепенно вълнението му нарастваше, в очите му се разпалваха пламъци, вените по слепоочието му се издуваха.
Ламия му отвърна спокойно:
— Целувам ви ръка, свако… Не ме измъчвайте повече… Имате съпруга, деца… Оставете ме вече. Знаете, че е невъзможно…
— Няма да те оставя на оня Мухлис ефенди. И двамата ще ви…
Расих пак бе подновил заплахите. Без повече да го слуша, Ламия се оттегли.
XV
Него ден цялата фамилия бе канена на тържество. Големият брат на Хурие ханъм, богат търговец на овце, правеше сюнет на внуците си. За да бъде бляскаво тържеството, възрастният търговец се беше раздал докрай, поканил бе целия град Кютахия. От два дни на открито пред къщата му вряха казани, обикаляха хора с тъпани.
Тъй като от няколко дни я болеше гърлото, бяха оставили Ламия с две от децата вкъщи.
Състоянието на Ламия — оставаше седмица до сватбата й с телеграфо-пощенския служител — се беше влошило доста. Сън не я ловеше, не се хранеше, не разговаряше с никого.
Лицето й бе меланхолично и бледо, устните й бяха сухи и обезкървени. Дори зелените й очи от ден на ден избледняваха, придобиваха особена посърнала безцветност, като забравени край огъня цветя. Понякога лицето й пламваше като при треска, тогава по бузите и слепоочията й плъзваха червени петна. В очите й гореше страдалчески огън. Абсолютно се беше занемарила. Стегнато сплетените й руси коси, които придаваха на невинното й чело, на изящното й слабо лице приятна будност и свежа жизненост, сега се спускаха несресани върху раменете й, подчертавайки още повече изпитото й, направо изглеждащо като болнаво лице.
Същия ден и в къщата, и в квартала се бе настанила дълбока тишина. Откъм намиращата се на няколко преки по-горе къща, където течеше тържеството, от време на време долитаха звуците на тръби и тъпани.
Утринта беше прекрасна. Ламия бе отворила прозореца, от който се виждаше долината, и бе се опънала върху канапето.
В люлката в ъгъла прегърнати спяха Мебруре и най-малкото дете на Махмуре. Ламия бе отпуснала глава върху решетките на прозореца; уморено наблюдаваше купчините облаци и прелитащите от време на време ята жерави. Неусетно бе затворила очи и се бе отдала на полудрямка.
По някое време като че откъм градината долетя шум; трепна, отвори очи и се заслуша. Шумът беше секнал. Може би през дървената ограда бе прескочила някоя котка или куче.
Канеше се пак да се отпусне на канапето. Този път откъм кухнята долови проскърцване на врата. Бутна решетката и надникна в градината. Кухненската врата бе отворена. Понякога тази врата, като не я залостеха отвътре, се отваряше сама при напор на вятъра. Сигурно се бе случило нещо такова. Ала тя все пак се бе усъмнила, ослушваше се на стълбата, май долавяше леки шумове, скърцане на дъски.
И за да си вдъхне кураж, си каза: „Ама че подозрителна съм станала и аз… Крадци не могат да дойдат посред бял ден!“ Бавно заслиза по стълбището. Краката й леко потреперваха, сърцето й биеше силно. Стигна в края на стълбището, водещо към калдъръмения двор, и спря. Долу бе хладно и влажно като в зимник. Пустата и занемарена къща съвсем безпричинно я плашеше.
Колебаейки се да се спусне ли долу, извърна със студено потрепване главата си към една от съседните стаи и в рамката на вратата видя стройния Расих. Остана безразлична, ала едва се сдържа да не изпищи.
Расих стори крачка към нея.
— Май се изплашихте… Не е чужд — каза той. — Забравих си цигарите, върнах се заради тях…
В гласа му се усещаше развълнувана пресипналост. Лицето му се позачерви, клепките му запремигваха начесто. Ламия придърпа разтворената яка на роклята си и се накани да се качи по стълбите. За да изглежда смела, каза:
— Защо не почукахте?
— Ключът от градинската порта беше у мен, не исках да ви тревожа — отговори Расих.
Ламия бе изкачила вече първите стъпала, когато Расих се насочи към стълбата и с хрипкав глас добави:
— През градинската порта минава само сержантът, нали?…
Ламия замръзна на място. Краката й вече не я слушаха, усещаше, че направи ли още една крачка, коленете й ще се подкосят и ще рухне.
— Защо толкова трепериш, Ламия?… Защо толкова се боиш от мен?