Опря главата си в гърдите на Ламия и боейки се да я погледне в очите, се сви в прегръдките й.
— Ламия, миличка, татко ми е доста стар за теб, но ще обикне Мебруре като своя дъщеря… Няма да ми се сърдиш, нали?…
Ламия и бездруго бе усетила това по състоянието и поведението на възрастния майор. Истината беше, че когато го чу от устата на Макбуле, не изпита друго, освен тъга. Със спокойна загриженост повдигна главата й, погали я по лицето и с дълбок, уравновесен глас изрече:
— Как мога да ти се сърдя, Макбуле? Ако баща ти в действителност възнамерява нещо подобно, аз би трябвало само да съм му признателна… Това би означавало, че не съм чак толкова лошо момиче, колкото си мислят всички…
Макбуле не очакваше от нея подобни думи и полудяла от радост, извика:
— Значи ще се съгласиш.
И отново с онова сериозно спокойствие Ламия добави:
— Още нищо не съм казала, Макбуле, само искам да кажа, че за мен баща ти… — Накланяше главата си към рамото си и вперила меланхоличните си зелени очи в далечината, сякаш така съзираше продължителната печална история на своя живот, Ламия продължаваше да говори: — С теб сме почти връстнички, тоест изглеждаме почти еднакво. Но не е така, Макбуле… На тази възраст моето сърце остаря… За мен всичко е едно и също — денят и нощта, лятото и зимата… Не желая нищо… Освен за дъщеричката си, за друго не мисля… За мен животът приключи… Ако Мебруре е щастлива, и аз ще бъда щастлива… Не ми и хрумва да се омъжа за някой млад мъж… Аз съм в тежко положение, кой и какво би могъл да направи?… А един млад мъж ще очаква съпругата му да го обича… Само че моето сърце е вече угаснало… Сега разбираш, нали?… Ако баща ти наистина ме иска, няма никаква причина да му откажа… И аз, и детето ми ще си намерим гнездо и повече никой няма да ме укорява. В замяна на това ще сторя, което е по силите ми, за да бъдете щастливи.
При последните й думи от очите й се стекоха няколко сълзи. Дори Макбуле внезапно се разрида.
— Какичко, не си мисли нищо лошо. Плача, че на моята възраст всъщност не съм ти връстничка.
Ламия пак я погали и се усмихна.
— Ако желаеш, сетне ще ми викаш „мамо“.
XVIII
Ламия бе станала спокойна, сериозна, работлива домакиня. Полека-лека забравяше старите случки, караше познати и съседи да я уважават като една зряла ханъмефенди. Беше се сдобрила дори с роднините си.
Чичо й от Измир често й пишеше писма, канеше я заедно със съпруга й на почивка при тях. Те дори бяха решили да отидат за месец в Измир по време на гроздобера, ала Мебруре неочаквано се бе разболяла и се бяха отказали от това пътуване.
Два пъти седмично Ръза бей идваше, за да разбере как се чувства Ламия, понякога водеше съпругата си и малката си дъщеря.
Ламия твърде рядко излизаше от къщи, не беше в близки отношения с нито един съсед. В началото из квартала бяха плъзнали клюки. Разправяха, че се големеела, понеже била съпруга на майора. След време обаче бяха започнали да приемат стеснителното й поведение, дори да го харесват.
Ламия не огорчаваше никого, успокояваше и малки, и големи. С никого обаче не се сближаваше. По никакъв начин не можеше да преодолее останалата в душата й от предишните събития плашливост и недоверчивост към хората.
Най-голямото й удоволствие беше да се занимава с Мебруре и да кара съпруга си и заварената си дъщеря да се чувстват доволни. Към тях изпитваше толкова силна признателност, че каквото и да стореше, все й се струваше недостатъчно. Пред тях дори към Мебруре не прекаляваше с грижите и с обичта си. Така че Кемал бей и Макбуле понякога чувстваха детето й по-близко от самата нея.
Вироглавата Макбуле беше момиче с такъв характер, че за която и да се оженеше баща й, нямаше да се разбере с нея, щеше да се държи невъзпитано и разглезено, щеше да превърне къщата в ад. Но обичаше Ламия с непонятна привързаност, покоряваше й се повече, отколкото на баща си.
Ламия бе на път да навърши осемнайсет. Тялото й беше се поналяло, лицето й се бе поразхубавило, цветът на кожата и на очите й беше с по-друг блясък.