Дните минаваха, Ведат обаче не откриваше нито едно от състоянията, които с боязън очакваше да разкрие, и се изпълваше със съмнения: „Дали пък горката жена не е някакво рядко изключение? Действително ли е морално чиста, невинна клетница, каквато изглежда?“ На няколко пъти с ловки въпроси се бе опитал да я накара да проговори за миналото си, но не бе успял да научи нищо повече от онова, което знаеше.
Един ден Кемал бей се оплакваше на племенника си от общината на Кютахия, разказваше му за разправията си с общинските инженери отпреди няколко месеца. На най-вълнуващото място от разказа си той установи, че Ведат не го слуша.
— Ведат, синко, ако ще се разсейваш, не ме мори напразно! — сопна му се той.
Младият мъж се ослушваше какво става долу, чуваше как Ламия си припява тихичко някаква мелодия. И изненадано каза:
— Странно… Откъде ли я е научила вуйна ми?
После, без да дочака отговора на майора, изтича долу. Щом го видя, Ламия, която замислено гладеше на една маса, млъкна. Ведат попита с усмивка:
— Вуйно, откъде научихте това?
— Кое, Ведат?
— Мелодията, която си тананикахте…
Ламия се изненада, почервеня цялата…
— Не знам… Аз ли пеех?
Ведат се разсмя високо.
— Това е нещо фантастично, вуйно… Мелодията, която изпълнихте, е от най-хубавото място в „Черните звезди“, за които споменах… Когато на лунната светлина разговарят принцът и султанът… Вие откъде го знаете?
— Трябва да ми е останало в паметта от Измир.
— Не ми прилича на нещо, което ей така ви е останало в паметта… Не разбирам много-много, но го изпълнихте съвсем точно.
Ламия бе изпаднала в затруднено положение. Приведе се над коша с прането, за да не издаде вълнението си.
— Като бях в Измир, композиторът на тази мелодия бе дошъл на гости на съседите ни, все тази мелодия се свиреше… От там ми е останала в паметта…
— Ах, вие познавате Хюсеин Кенан?
След кратко колебание Ламия поклати глава и с възможно най-безразличния си глас каза:
— Веднъж-дваж пъти съм го виждала отдалече.
— И аз го познавам… В тая беда, която ме сполетя, пръст има и той, Аллах да го накаже… Проблемът с Карагьоз възникна и заради „Черните звезди“…
В очите на Ламия Ведат придоби съвсем друго значение от минутата, когато още първата вечер спомена за Него и за „Черните звезди“. Младата жена търсеше повод да го накара да говори за приятеля си, подготвяше си въпросите. Но озовеше ли се лице в лице с Ведат, не се осмеляваше. Струваше й се, че произнесе ли неговото име, всички тайни на сърцето и живота й ще бъдат разкрити.
Този епизод бе освободил Ламия от страха и колебанието й. Понякога, останеше ли насаме с Ведат, отваряше дума по някакъв повод за Него. Тя се държеше тъй спокойно, гласът й бе тъй безразличен, че младият лекар нямаше начин да се усъмни в каквото и да било, и й даваше най-подробни сведения за последните години от живота на своя приятел: днес той бил къде по-значим, къде по-известен, отколкото преди. След „Черните звезди“ обаче не бил създал ново произведение. Близо година и половина обикалял Европа със съпругата си и с тъста си, едва тази пролет се върнал в Истанбул. Сега живеели сами със съпругата си. Миналата година тъстът му, след една комична любовна авантюра, се оженил за някаква полска певица. Тоя позор предизвикал безкрайни клюки. На въпросната нощ с Карагьоз казал, че до няколко дни щял да замине за Измир.
Ведат разказваше всичко това, без да подозира нищо, а Ламия, приведена над дантелата в скута си, слушаше с безразличие и изглеждаше изцяло заета с плетивото си.
Веднъж Ведат се бе впуснал да разказва надълго и нашироко за Джавидан:
— Стройна, жизнена, представителна, разкошна жена… Аз много-много не харесвам такъв тип жени, но е красавица… А през последните две години съвсем се разхубави… През сватбената седмица дадоха прием. Случайно и аз бях там… Все още си спомням онази нощ… Съпругът и съпругата приличаха на големите актьори, изпълняващи любовни роли в театрални и оперни постановки. Кенан е добро момче… Но се държи парвенюшки, досущ като новобогаташите, и не може да се отърве от това си поведение… Познавам го отпреди… Когато беше беден, неизвестен младеж, приличаше на обеднял аристократ. Когато стана значим и знатен човек, зае позата на новозабогатял еснаф… Според мен за предпочитане е предишното му екзалтирано поведение пред сегашната му изкуствена изтънченост, пред разглезената му освободеност… Както и да е, няма нужда от това…