Макбуле си пое дълбоко дъх и не виждайки никаква необходимост да прикрива радостта си, каза:
— Държавните мъже много обещават, ала кой от тях си удържа на думата?
Майорът и Ведат пак бяха подхванали таблата. Макбуле, както обикновено, бе подпряла главата си на рамото на баща си и наблюдаваше играта.
Ламия се бе оттеглила с плетивото си до лампата. Поглеждайки от време на време с крайчеца на окото си Ведат, си мислеше: „Ако Ведат бей си тръгне, и аз ще се натъжа доста… Говореше ми понякога за Него… Боже, колко съм Го обичала… Ако не Го обичах толкова, щях ли да обърна внимание на това?“
На другата сутрин Ламия забеляза, че Макбуле се държи особено. Момичето непрекъснато обикаляше край нея, сякаш не му достигаше кураж да сподели нещо. По някое време се качи в килера, за да занесе дрехите за пране на Мебруре. Щом слезе долу, отново видя Макбуле пред себе си.
— Како… Како Ламия — изрече боязливо момичето.
За пръв път, откакто се беше омъжила за Кемал бей, се обръщаше така към нея.
Ламия я погледна внимателно.
— Какво ти е, Макбуле? От сутринта те наблюдавам… Не се отделяш от мен…
— Нищо… — трепна внезапно момичето. — Съвсем нищо… Сякаш…
Като истински зряла жена Ламия попита:
— Хайде, момичето ми… Каквото имаш да казваш, казвай го.
След кратко колебание, Макбуле набра смелост.
— Како… Аз обичам.
Беше го изрекла тъй особено, че Ламия едва се въздържа да не се разсмее и я перна с пръст по бузата.
— Нали се кълнеше, че повече няма да изговаряш името на Наил бей, каза ми: „Отвращава ме вече!“
Макбуле беше момиче с особен нрав. На всеки два месеца се влюбваше от разстояние я в някой познат, я в някой от мъжете, които беше видяла, дълго се жалваше на Ламия, плачеше и нареждаше: „Ако татко не ме даде на него, ей богу, ще умра.“
Ламия първоначално се дразнеше. Това, че Макбуле тъй лесно говореше за подобни неща, без да я почита, бе засегнало „майчината“ й гордост, а като майка бе започнала да се възприема на сериозно. После обаче пък се бе притеснила да не се разядоса Кемал бей, щом научи за тия работи. Невъзможно бе да се справи със своенравно същество като Макбуле. Имаше си и добрата страна, когато момичето обикнеше някого. Ставаха младоженец и младоженка единствено пред самата нея, никой от всевъзможните господа нямаше и представа, че е обичан. Дори ако случайно някой подхвърлеше нещо на улицата, начаса се извръщаше, сърдеше се и се разправяше като капризна ученичка. Като чу името Наил, Макбуле смръщи лице и каза:
— Аз не говоря за Наил, како. Какво да правя, той е един нещастник…
Ламия пак се усмихна.
— Тогава за лейтенанта от пехотата Рефик бей, но знаеш, че Рефик бей си има годеница в Истанбул.
С нацупено лице Макбуле каза:
— Ох, како… Аз за Рефик бей ли говоря?
— Тогава за кого?…
Младото момиче сведе поглед. И опитвайки се да откъсне един възел от тъмносинята вълнена жилетка на Ламия, изрече:
— Обичам Ведат.
Ламия занемя. И сякаш боейки се някой да не чуе думите й, отвърна:
— Ведат ли обичаш? Ех, Макбуле, какви си ги свършила само, разбираш ли какви ги говориш?
Готова да се разплаче, Макбуле се хвърли и я прегърна през врата.
— Какво да правя, какичко… Сърце е това… Не можеш да му заповядаш. За бога, како Ламия, дай ми някакъв съвет… От теб зависи… Честна дума, ще умра…
Това накара Ламия дълбоко да се замисли. Затвори вратата на стаята, после заговори със сериозен, загрижен глас:
— Макбуле, знаеш, че съм ти като майка донякъде… Ако онова, което наричаш любов, излезе преходно като останалите… Мълчи, не ме прекъсвай… Ведат бей в този дом за всички ни е като брат… Ако усети нещо, да не дава Господ, за срам ще станем.
С гневно нетърпение Макбуле тропна с крак.
— Ох, како Ламия… Ти не разбираш. Казвам ти, че съм луда по него… Искам да стана съпруга на Ведат… Една красива сватба тук… После, когато замине за Истанбул, ще ме отведе… Ех, че хубаво… С татко ще ни гостувате в Истанбул… С миличкия ми Ведат кой знае какви гощавки ще ви подготвим…
Ламия се засмя неволно и я прекъсна:
— За бога, престани с тия детинщини, Макбуле, рибата е още в морето, не се обнадеждавай отсега…
— Ведат нали ме обича, како Ламия?… Не съм толкова грозна… Кажи, како Ламия… Хайде…