— Какво има?
— Хайде, Макбуле, ела… Ведат бей чака… После ще се разсърди…
Макбуле ядосано се покри презглава с юргана.
— Като се сърди, да се сърди… Няма нужда… Да му е сладко.
Ламия се върна в трапезарията с лека усмивка и само каза:
— Ще трябва да е заспала.
Повече обяснения мъжете не желаеха, подхванаха други приказки.
Тъкмо когато ставаха от трапезата, вратата се отвори.
Влезе Макбуле със сърдита усмивка върху начумереното си лице. Беше се преоблякла наново, беше се сресала набързо. Виждайки състоянието й, досущ като на настървил се за бой петел с почервенял клюн, Ведат не се въздържа и шумно се разсмя.
— Леле, млада госпожице, каква е тая физиономия?… Какво е това състояние?…
Макбуле отвърна гневно:
— Каквато ми е физиономията, такава си е… Вие по-добре си вижте вашата физиономия.
Вървеше, без да гледа, и бе настъпила крайчеца на подноса за храна, намиращ се на пода. Внезапно се разнесе шум от купи и чинии.
Майорът вече не се сдържа:
— Ах ти, неприветливо същество такова… Ако ти хвърля един бой, ще видиш ти… Ама че гадни навици е придобила… Мъж ли иска, що ли?
Ужасният укор, който чу пред Ведат, тъкмо когато възнамеряваше да пококетничи, засегна гордостта на Макбуле. Не намери смелост да отговори на баща си. Покривайки с длани лицето си, изхвърча от стаята. Бързешком се заизкачва нагоре. Но щом стигна до средата на стълбището, я хванаха нервите. Просна се върху едно от стъпалата, започна да рита с крака и да крещи със странен глас: „Олеле, припадам, задушавам се, умирам… Ай, ай, ай… Олеле, олеле, олеле…“
С лампи в ръцете, с чаши вода се затичаха всички вкупом. Хванаха Макбуле за раменете, за краката и я отнесоха в горната софа.
Ламия положи главата й върху коленете си, пръскаше я с вода, разтриваше китките й; майорът, държейки лампата отдалече, казваше: „Аллах да те накаже!“, а Ведат не смогваше да възпре смеха си при тази ситуация.
Малко по-късно Ламия и Ведат бяха останали сами. Спогледаха се и се разсмяха. Младият мъж погледна многозначително и попита:
— Какво ще кажете за това, вуйно?
Ламия повдигна вежди с неискрена изненада и отговори:
— Не знам… Няма настроение вероятно…
— И защо?
— Кой знае?
— Вие нищо ли не сте забелязали?
— Не…
И двамата бяха се умълчали. Ведат се преструваше на зает с правенето на лодка от лист хартия. Ламия го поглеждаше от време на време, искаше нещо да каже, но не се осмеляваше. Накрая с потреперващ глас изрече:
— Ведат бей, аз се смятам за майка на Макбуле, нали?
Младият мъж поклати глава и сякаш забавлявайки се, отговори:
— Има ли съмнение, ханъмефенди?
— Каквото и да е, аз съм нейна майка, Ведат бей. Мой дълг е да мисля за Макбуле като за своя дъщеря… Затова ви моля, нека не ви изглежда странно онова, което ще ви кажа… Сега аз да ви попитам… И вие ли нищо не сте забелязали?
— Не. Какво например?
— Как така? Невъзможно е…
С усмивка, подсказваща, че добре разбира целта й, той отговори:
— Може би, но щом сте започнали… Продължете… Няма ли да ме попитате нещо?…
— Усещам, че дъщеря ми би иска…
— За съжаление май е така, Ламия ханъм… От известно време и аз го усещам… Какво ще кажете вие за това?
— Какво да кажа?… Ако и вие я искате, ще бъда много доволна… Естествено, бих желала да ви стана тъща…
— Не ви ли наричам „тъща“ и сега? Ами Мебруре?
— Моля ви, Ведат бей… Нали говорим сериозно?…
— Възможно ли е да се говори сериозно за брака ми с Макбуле, Ламия ханъм?… Мислите ли, че съществува такава възможност?
— Защо да не съществува?… Горкото дете много ви иска.
— Добре, но това е недостатъчно… Първо аз съм такъв човек, че… Дори е смешно да изтъквам причина за тази невъзможност…
— Така е, но всички ние се оказваме в трудно положение, Ведат бей…
— Да, вярно е… Аллах да ни накаже… Ако намеря някакъв изход и избягам от тук, работата ще се улесни, но… Поне трябва да спра с посещенията си…
— Как ще стане? Вуйчо ви няма ли да се усъмни?
— Естествено, ще се усъмни… Ай, ай… Ще притесним горкия човек… Ех, вироглаво момиче, ех… Нямам друг избор, Ламия ханъм… Ще използвам работата си като повод и ще разредя посещенията си.