Ламия каза натъжено:
— Горката Макбуле. Кой знае колко ще страда…
— Може би това не е нищо повече от мимолетен каприз, Ламия ханъм… Къде е влюбената Макбуле?
XXII
Ведат доста поразреди посещенията си в дома на вуйчо си. Обясняваше, че е зает с писането на медицинска книга, че един-два пъти седмично ходи на лов с приятели.
Макбуле бе усетила, че и книгата, и ловът са единствено предлози. Лудостта й, капризниченето й от ден на ден нарастваха. Непрестанно досаждаше на Ламия с безпочвените си оплаквания: „Ти не мислиш за мен… При добро желание би намерила изход за моето страдание!“
Макар пролетта да наближаваше, времето изобщо не се оправяше, все още валеше сняг.
Един ден Ламия беше отишла да се поинтересува за състоянието на болна съседка. Възрастната жена, която срещна там случайно, между другото й съобщи лоша вест.
— Ей, чухте ли? — попита жената. — Тая сутрин по време на лов станала злополука… Нали има един заточеник — доктор, дето живее при госпожа Мардик… Та той бил ранен, отвели го на носилка в болницата…
Ламия издаде лек писък, внезапно смени цвета на лицето си и попита:
— Наистина ли, госпожо?… Как са го улучили?… Раната тежка ли е?…
— Не знам, момичето ми… И аз го чух от булката на нашия пълномощник…
Стопаните на дома предложиха да изпратят някого до болницата.
Ламия обаче, казвайки, че няма да изтърпи дотогава, си тръгна. Най-напред бързо пое към къщи. Трябваше да съобщи на Кемал бей и на Макбуле за злополуката. По пътя обаче си каза, че това няма да е съвсем правилно. Ако раната на Ведат не се окаже сериозна, напразно щеше да уплаши съпруга си. Пък и Макбуле можеше да се притесни повечко, да се ядоса прекалено много и съвсем да ги обърка. Налагаше се, преди да се прибере, да получи отнякъде сведения. Госпожа Мардик със сигурност вече бе научила за случилото се.
На един ъгъл Ламия промени пътя си. Забърза се към къщата, където живееше Ведат. Наближавайки, сърцето й затуптя силно при мисълта да не получи тъкмо обратната вест, очите й се замъглиха, не знаеше къде стъпва.
Госпожа Мардик разпалваше с огромно сламено ветрило мангала в калдъръмения двор. Като видя по някое време Ламия да влиза, се учуди и слагайки ръце на кръста си, каза:
— Какво става, ханъм?… Дай боже вестта да е добра!…
Младата жена положи ръце върху гърдите си, за да овладее вълнението си.
— Госпожо Мардик… Не сте ли чули за злополуката?
Възрастната жена още повече се зачуди:
— Каква злополука?…
— Ранили са Ведат бей по време на лов. Откарали са го в болницата, но тук не са съобщили. Какво да правим?
Госпожа Мардик се изсмя високо, после се провикна по посока на стълбището:
— Ведат бей… Слез долу… Виж кой е дошъл!
Зървайки сред калдъръмения двор Ламия — цялата бе потънала в сняг и кал, а гласът й и дъхът й сякаш бяха секнали, — направо занемя.
— Вуйно, да не би да се е случило нещо с някой от нашите?
От радост и вълнение младата жена не можеше да говори. Госпожа Мардик отговори вместо нея:
— Чули, че си ранен и си в болница…
— Аз ли? Кой изфабрикува тая глупост? Вуйчо ми знае ли, вуйно?
С глава Ламия каза „не“, а после продължи на пресекулки:
— Бях на гости, там го чух… Не исках да уплаша вуйчо ви… Начаса дотичах тук… Ах, Ведат бей, колко се уплаших… Най-добре ще е страхът да си остане за мен… Значи са излъгали…
Тялото й още трепереше, очите й проблясваха в сумрачната светлина на преддверието.
Ведат отвърна през смях:
— Не е съвсем лъжа… Но са ви го разказали с деветдесет и осем процента преувеличение. Нещото, наречено рана, не е нищо повече от една драскотина…
Каза това и протегна ръката си, а Ламия изпищя. Дясната длан на Ведат бе превързана с бинт. Нещо, което не бе забелязала дори госпожа Мардик.
Младият мъж продължаваше да говори в обичайния за него шеговит маниер:
— Какво ще стане с моето ловуване?… Стреляйки, притиснах дланта си до спусъка… Кожата малко се пообели, процедиха се, естествено, десетина капки кръв… На връщане се отбих в аптеката, купих бинт… Да бяха се постарали още малко, и „мъртъв“ щяха да ме изкарат… Ама вие, вуйно, действително сте се притеснили…