Ламия се канеше да си тръгва. Госпожа Мардик я възпря:
— От толкова далече сте дошла… Поне дъх си поемете…
Младата жена се заколеба.
— Ще закъснея… У дома вече може и да са чули… Вуйчо ви и Макбуле ще се разтревожат…
Ведат я подкрепи:
— Да, да, не закъснявайте!
Но госпожа Мардик продължи да настоява:
— Какъв домакин си, а, Ведат бей… Само за пет минути… Ще ти направя пресен чай… Не трябва ли да почерпим с чаша чай и госпожата? А и виж колко е премръзнала… Поне малко да си постопли лицето и ръцете…
Ламия бе доста премръзнала. Трепереше, потраквайки от време на време със зъби, с дъха си сгряваше посинелите си пръсти.
Госпожа Мардик ги покани в гостната си, взе от калдъръмения двор мангала и го пренесе вътре.
— Вие се постоплете… Аз ей сегичка ще приготвя чая — каза тя.
Възрастната жена отваряше тази стаичка единствено за много драги гости. Тук се намираха най-ценните й вещи и скъпите спомени, останали от съпруга й. Ведат се бе настанил на канапето, покрито с лилав атлаз, изкърпен на протритите места с парченца зелен плат.
Ламия взе една ниска табуретка и седна до мангала. Щом съзря огъня, възкликна, докато разтриваше пръстите, които я наболяваха:
— Аллах да благослови стопанката на дома… Щях да измръзна.
Стените бяха покрити с „килими“, изработени от какви ли не памучни кръпки, напомнящи по формата си на муска. Госпожа Мардик бе окачила върху тези „килими“ какво ли не — семейни фотографии, снимки от вестници, от книги.
Снижавайки гласа си, Ведат занарежда:
— Моята хазяйка е сериозна антикварка… Не си представям по-забавен и по-смешен музей на света от тази стая… Само се огледайте наоколо… Това нещо с дългата дръжка е някакъв вид лъжица… С нея чешела по гърба покойния си съпруг… Тая подкова е от мулето, което майка й яхнала, когато станала булка… Тая дървена кутия навремето дядо й пълнел със злато… Тя ми разказа едно по едно за всичко това.
Като наближи време госпожа Мардик да внесе подноса с чая, Ведат смени темата на разговора, заговори за Макбуле.
Забавляваше се изтънчено с лекомислието и невъзпитанието на братовчедка си, имитираше тъй добре някои състояния и поведението на Макбуле, че младата жена не успяваше да възпре смеха си. Все пак, възползвайки се от случая, бе започнала да защитава момичето:
— Колко сте безчовечен, Ведат бей… Макбуле не е лошо момиче… Малко е вятърничава, малко е простодушна… Но вие ще можете да я възпитате както пожелаете… Пък и после, помислете само колко силно ви желае горкичката… като гледам как страда, и аз страдам.
Докато говореше, Ламия притискаше от време на време слепоочията си.
— Не сте ли добре? — запита Ведат бей, прекъсвайки я.
— Главата ми натежа, пред очите ми леко се мержелее… Не е нещо сериозно… Ще мине… Вероятно е резултат от преживените преди малко страх и вълнение.
Пак бе подхванала темата за Макбуле. Сега и Ведат говореше солидно и сериозно, подробно обясняваше защо не може да се ожени за това момиче.
Младият мъж беше изгубил ведростта и жизнеността си отпреди малко. И той усещаше силна болка в главата си и някаква отмала в тялото. И протягайки се леко, каза:
— Какъв потискащ ден, Ламия ханъм. В този час вече се е смрачило… И аз като вас изпитвам някакво неразположение… Вие пооправихте ли се?
Ламия отново не отговори. Беше подпряла на канапето до нея дясната си ръка и бе опряла челото си върху китката.
Това не беше естествена поза. Раменете и леко потреперваха, лявата й ръка висеше до нея.
Ведат се размърда угрижено на мястото си.
— Вуйно, не сте ли добре?
Ламия не отговори отново. Ведат се приведе към нея, докосна я по рамото, повтаряйки въпроса си. Внезапно опряната на канапето ръка на младата жена се отпусна и тялото й се търкулна безжизнено на пода.
На Ведат му хрумна да я прегледа, но като в някакъв кошмар не можеше да движи ръцете си. Заозърта се смаяно наоколо. Стаята ставаше все по-тъмна и по-дълбока, като кутия, в нея отекваше далечно глухо ехо от звуци. С вперени в този мрак очи, той се изправи пред мангала, пред сините пламъци, все още припламващи над горящите въглища. Тогава проумя какво се бе случило, поиска да изкрещи, но бе изгубил гласа си. Със сетни сили направи няколко крачки към вратата. Неочаквано се препъна в нещо. Но докато падаше, ръката му бе докопала дръжката на вратата и с един силен напън беше успял да я отвори.