XXIII
Цялата нощ Ламия не беше на себе си. Тялото й изгаряше, от време на време бълнуваше нещо неразбираемо.
Когато на следващата сутрин се пробуди от тежкия си сън, забеляза, че времето бе се оправило. Небето бе придобило цвета на мокри теменужки. Върху снежната, простираща се докъдето ти стига погледът гледка, се изливаше бляскаво пролетно слънце.
Младата жена бе отпаднала и уморена. От снощната й криза обаче не бе останала и следа. Тъкмо напротив — в душата си усещаше нещо свежо и леко като тази красива утрин.
Поиска Мебруре от безмълвно шиещата до прозореца леля Емине, взе детето в леглото си и го среса. По някое време в стаята бе влязла Макбуле. Ламия очакваше да я прегърне, да приседне на кревата й и тя да й разкаже с преувеличения вчерашната случка. Тази сутрин обаче младата девойка изглеждаше унила и кротка. Бе здраво вързала на главата си бяла забрадка. Рядко отговаряше на въпросите на Ламия, после, използвайки като предлог някаква работа, излезе от стаята.
Не се виждаше никакъв и Кемал бей. Ламия беше озадачена от нехайството на съпруга си и на заварената си дъщеря. Попита леля Емине къде е майорът и научи, че бил излязъл необичайно рано.
Малко по-късно младата жена се надигна от леглото си и обикаляйки стаята, бавно започна да се облича. По някое време й се стори, че чува долу гласа на съпруга си. Открехна вратата и се заслуша. Неговият глас беше. Със суров глас Кемал бей хокаше дъщеря си в долната стая. Макбуле му отговаряше нещо, но не се разбираше какво казва, понеже говореше много тихо.
Ламия бе започнала да се бои от нещата, които чу и видя тази сутрин. Бавно се спусна долу, влезе в стаята, където се намираха те.
Щом я видяха, бащата и дъщерята млъкнаха. Макбуле извърна глава и напусна стаята. Кожата й беше по-бледа, отколкото преди малко, очите й бяха зачервени.
Майорът току-що се беше прибрал и още не бе съблякъл палтото си. Много студено попита:
— Как си? Всичко ли ти мина, слава богу!
За да не бъде принуден да гледа жена си в очите, бе извърнал глава към прозореца и бърчеше вежди.
Ламия, опитвайки се да прикрие безпокойството си, попита:
— Какво й е на Макбуле?
— …
— Нещо притеснява ли ви?
— …
— Плашите ме, Кемал бей… Кажете, за бога, какво има?…
Майорът, с все така свъсено лице, се отправи към вратата, държейки се все така неумолимо и хладно:
— Нищо… По-късно ще поговорим…
Ламия му пресече пътя.
— Не, Кемал бей… Виждате, че се притеснявам. Не ме измъчвайте…
Ламия не знаеше какво да мисли за упоритото мълчание на съпруга си, през ума и минаваха какви ли не лоши предположения. Внезапно се сети за Ведат. Сутринта леля Емине й бе казала, че й него го сполетяла злополуката заради въглищата, че от вчера й той бил на легло. Да не би той да е по-тежко болен? Или пък… Тази мисъл така я развълнува, че не се удържа и очите й се изпълниха с голямо страдание и страх:
— С Ведат бей… Да не би да се е случило нещо с Ведат бей?
Възнамеряващият да излезе майор се извърна гневно. Лицето му се сгърчи, почервеня, очите му запламтяха. Аха да каже нещо остро, но се въздържа. С принудено спокойствие попита:
— Вече не си ли болна? В състояние ли си да ме изслушаш?
Ламия бе побеляла като пепел. Отвърна му разтреперана:
— Нищо ми няма… Заповядайте…
— Отговори откровено на въпросите ми… Каква работа имаше вчера там, в неговата къща?
— Каква работа имах ли? Ведат бей, естествено, ви е казал… Вчера, като бях на гости, чух, че…
Майорът я прекъсна:
— Не съм го виждал… За тези събития съвсем открито питам теб… Отговори, без да криеш нищо…
Едва тогава младата жена осъзна какви подозрения са завладели съпруга й. Събитията от вчера бързо преминаха пред очите й. Майорът имаше право за подозрението си. Какво щеше да прави сега, как би могла да докаже, че нито тя, нито Ведат са извършили някакъв грях? След като бе преживяла толкова нещастия, защо бе постъпила тъй необмислено?
Реши, че ако разкаже случката както си беше, Кемал бей може би щеше да се сдобие с мъничко вяра. Възпря сълзите и протестите си. Заговори смаяно и натъжено, използвайки всичките си сили, за да не пропусне нито един момент. От време на време повдигаше към съпруга си своите навлажнени и трескави очи. Майорът слушаше с безчувствено спокойствие, но не можеше да повярва. Върху побелелите му устни се бе загнездила горчива усмивка, в упорито извърнатите му към прозореца очи — отчаяна убеденост. Ламия проумя, че каквото и да стори, не би могла да премахне подозрението в душата му, спря да говори насред историята си и заплака от безсилие, от безнадеждност.