— Невъзможно, Ведат бей. Почтените мъже, казвате, постъпвали по този начин… Ще ви попитам нещо. Как би могла една тъй различна жена да приеме толкова голяма саможертва от почтен мъж, който не е виновен за нищо?… Да се разделяме вече, Ведат бей… Няма да забравя да ви благодаря за човечността…
Ламия усещаше, че да се говори повече след тия думи не би било правилно и се накани да тръгва.
Ведат я спря.
— Ламия ханъм, вероятно едва ли ще мога повече да ви видя на някое усамотено място… След няколко дни ще заминете за Истанбул… Веднага трябва да решим този въпрос… Моля ви, какво ви пречи да приемете предложението ми?
— Вече ви казах, Ведат бей… Саможертва не желая…
Младият мъж, деликатно и нервно, без да разчита на обичайното си шеговито и незаинтересовано поведение, каза:
— Ами ако тази саможертва се превърне в щастие за мен, Ламия ханъм?… Ами ако се надявам да създам щастливо семейно гнездо?
— Непременно ще намерите по-невинно момиче от мен, Ведат бей…
— Ами ако от всички момичета, които ще намеря, предпочитам вас, ами ако думата саможертва е само предлог за мен, ами ако ви обичам?
Ламия трепереше, не знаеше нито какво да стори, нито какво да каже и стоеше, загледана пред себе си.
Още по-спокойно и по-сериозно Ведат продължи:
— И тъй като казах толкова, нека довърша. Вие ми оказахте огромно въздействие, Ламия ханъм… Докато бяхте съпруга на вуйчо ми, си го обяснявах, в мой ущърб, единствено като въздействие… Но след онзи случай повече не виждам причина да го крия… От сега ми обещайте… Скоро след като се върна в Истанбул, ще се оженим… Не обръщайте внимание, че изглеждам лекомислен… Ще направя всичко по силите си да ви направя щастлива.
Ламия се беше замислила дълбоко. Отговори му с боязлива усмивка:
— Не е ли още по-голяма пречка чувството, което изпитвате към мен, Ведат бей? Аз образование нямам… Но доста размишлявах за сполетелите ме нещастия, някои неща осъзнах доста добре… На вас, Ведат бей, ви трябва жена, която да ви обича… Да ви обича както заслужавате…
— Добре… Не мога ли да се надявам, че някой ден…
Ламия подозрително заклати глава и отговори:
— Преди малко, вглеждайки се в Мебруре, казахте нещо за мен. Ами ако преди това съм обичала друг?… Ами ако в сърцето ми не е останало нищо, което да дам на човека, който ще ми стане съпруг?…
— Онова нещо много сериозно ли беше, Ламия ханъм?
Ламия не отговори на въпроса на Ведат, зададен с тъй дълбока тъга, само сведе глава. Младият мъж продължи все така:
— Ами ако не пожелая нищо повече от онова, на което се е радвал предишният ви съпруг? Ами ако ви обичам толкова, че да пожелая да бъдете моя, без да ме обичате?
— Невъзможно, Ведат бей. Не се оплаквам. Но нали тъкмо затова съжалих. Пък и вие сте млад. Достоен сте за обич. Вие сте от хората, за които ще е грехота, ще е жалко да се оженят за жена или девойка, която няма да ги обича. Виждате с какво откровение ви говоря. Сега вече ще ви кажа „Довиждане“, Ведат бей.
— Добре, Ламия ханъм… Но като пристигна в Истанбул, ще ми позволите ли да ви видя? Защо да не бъда откровен? Все още не съм изгубил надежда…
— Като приятели — да, ще се видим…
— Тогава ще се видим до две седмици…
— Как така? Съществува ли възможност скоро да дойдете в Истанбул?
— Ако се бях захванал, досега вече да бях в Истанбул. Причината да не показвам, че имам такава възможност, отново сте вие, Ламия ханъм. Кълна ви се.
Стиснаха си ръце като двама приятели. Ведат пак взе в прегръдките си Мебруре, целуна я по бузките и се разделиха.
Трета част
I
Анадолухисаръ, 1 юни
Кепенците бяха затворени, в стаята ми бе тъмно като нощ. Бях спал повече от час в креслото до пианото. Нищо не мислех, нищо не чувствах. Съзнанието ми и сърцето ми, досущ като стаята ми, бяха завладени от угнетителен покой.
Внезапно вратата се отвори. Като вихър влезе Джавидан. Виждайки ме в това състояние, нададе лек писък, последван и от гневен вик.
— Какво правиш, Кенан?… Мислех, че вече си се облякъл… Ама ти май се подиграваш с мен…
Джавидан се беше приготвила, бе си взела дори чантата и чадъра. Стоеше в блесналата рамка на нахлуващата през вратата светлина, движенията й изглеждаха още по-жизнени, гласът й отекваше още по-силно в спокойната, мрачно-сънна атмосфера на стаята. Същото странно състояние ме обземаше и едно време. Когато понякога изпитвах дълбока нужда от подобно безмълвие, цялото ми същество се потапяше мигом в някакъв неземен покой и в часовете, през които се наслаждавах на уединението, не можех да понасям никакъв звук… Сякаш в мозъка ми тлееше скрита рана… И най-приказният звук бе в състояние да причини болка на тази рана.