Избягах от там сам… Нея нощ, когато се затворих в стаята си, риданията ми утеши единствено Ламия — не е ли странно? Казвах си, че ако съществуваше възможност същата нощ да я видя дори за половин час, да положа глава на гърдите й, страданията ми биха секнали, бих понесъл по-твърдо тази смърт. По-късно си го обясних по друг начин: „Сигурно съм се побоял да не натъжа прекалено Джавидан, или поне така го почувствах, тъй като бях свикнал да я виждам.“
Джавидан се бе позасегнала. На следващия ден ме запита защо съм избягал от операта, без да й се обадя. С голямо спокойствие й съобщих лошата вест.
Едва тогава забеляза следите по лицето ми, оставени от тази объркана траурна нощ.
Вероятно Джавидан не разбра колко силно ме беше разтърсила тази смърт. Но се държа като възпитана съпруга с чувство за дълг, показа изтънчено уважение към скръбта ми.
Докато лодката доближаваше пристана на нашата вила, не успях да се освободя от тия представи. Макар да бях уморен, не ми се ядеше. Рано се оттеглих в стаята си. Тази нощ вилата беше изпълнена от тъжна самота.
Дилнюваз калфа, бавачката на Джавидан, ми бе донесла кафе. На излизане от стаята усмихнато ми каза:
— Май съжалявате, че я изпратихте там, останахте съвсем сам…
И аз й се усмихнах.
— Да, така се получи… Останах съвсем сам.
Възрастната жена каза:
— Аллах да ви пази от продължителни раздели! — И с молитви на уста излезе от стаята.
Със съпругата ми винаги бяхме живели заедно. От деня, в който се оженихме, нито една нощ не бяхме прекарали разделени. Ако изключим незначителните недоразумения, случващи се във всеки дом, във всяко семейство, ние никога не се бяхме измъчвали един друг…
При все че, няма да го крия, малко или много усещах чувството си на самота. Обичах Джавидан. Нямаше причина да не я обичам. Околните ни смятаха за образец на семейното щастие.
И действително беше така. В душата ми обаче съществуваше тайно кътче, където жена ми никога нямаше да може да влезе.
Дали се получаваше така, тъй като по рождение бях затворен и див човек? Или тъй като бяхме израснали и живели в различни среди? Винаги съм се страхувал от подобен анализ. Но тази душевна самота не признах дори пред себе си. Тази нощ съм сам. За пръв от две години и половина сме разделени. Намираме се на по-малко от два часа разстояние един от друг… Няма и шест часа, откакто сме се разделили… Въпреки това се намирам толкова далече от Джавидан, че… Но не само по тази причина… От две години и половина собственият ми живот ми изглежда като наблюдавано отдалече, прочетено във фантастичен роман приключение на някого другиго, на някой чужд…
По едно време се уплаших да не се задълбая в мислите си, да не се затворя в мрачните чувства. Исках да работя върху творбата си. От две години и половина обаче злощастната ми творба лежи в съзнанието ми бездушна като мъртвец, студена като камък… Да, по-добре да не бях оставял тази вечер Джавидан. За да си убия времето, ми хрумна нещо: да напиша писма до някои приятели, които бях пренебрегвал… Ала си казах, че и те ще се състоят от обикновени, студени, тържествени думи, думите ми ще отразяват тъкмо обратното на онова, което мисля и чувствам.
Нямаше да е редно тъкмо тази нощ, тази единствена нощ, в която останах насаме със сърцето си, да иде на вятъра, сякаш не ми е било достатъчно, че бях кукла на конци в безсмислието на двете и половина години… Изпитвам необходимост да споделя грижите си, да разголя сърцето си… През тези две и половина години се запознах със сума ти хора… Имам стотици приятели. Но никой от тях, дори злочестникът Шеми Деде например, не би ме разбрал… „Тогава — казах си — трябва да напиша това писмо до себе си.“ От чекмеджето на писалището си измъкнах куп листа. Нахвърлих тия редове.
Времето доста напредна. Трябва вече да лягам. Преди да легна обаче, имам да свърша една работа… Да изгоря един по един листовете на това безсмислено писмо… Да си обещая никога повече да не върша подобни детинщини…
II