— Да, така е. Радвам се, че ти си тук с мен. — Той едва се овладя, за да не се разсмее на глас.
Тя сложи длан върху неговата:
— Аз също, скъпи.
С крайчеца на окото си Станфорд забеляза как двамата мъже си тръгнаха.
След обяда Станфорд, София и Дмитри се върнаха в града.
Станфорд тръгна към една телефонна кабина:
— Искам да ме свържете с Креди Лионе в Париж…
Докато го наблюдаваше отстрани, София каза на Дмитри:
— Той е прекрасен човек, нали?
— Няма друг като него.
— От дълго време ли си с него?
— От две години — отвърна Дмитри.
— Щастливец.
— Знам.
Дмитри отиде до телефонната кабина и застана на пост отпред. Дочу думите на Станфорд:
— Рене? Знаеш ли защо се обаждам… Да… Да… Ще успееш ли?… Прекрасно! — Гласът му се изпълни с облекчение. — Не… не там. Да се срещнем на Корсика… Идеално… След нашата среща ще мога да се върна направо вкъщи… Благодаря ти, Рене.
Станфорд остави слушалката. Остана така още миг, вече усмихнат, после набра номер в Бостън. Отговори му секретарката:
— Кабинетът на господин Фицджералд.
— Тук е Хари Станфорд. Свържете ме с него.
— О, господин Станфорд! Съжалявам, господин Фицджералд е на почивка. Може ли някой друг да…?
— Не. Аз вече се връщам в Щатите. Уведомете го, че го искам в Бостън, в Роуз Хил в понеделник в девет часа сутринта. Кажете му да донесе копие от моето завещание и да доведе нотариус.
— Ще се постарая да…
— Не се старайте, а го направете, мила. — Окачи слушалката, но продължи да стои там, а умът му работеше трескаво. При излизането от кабината гласът му звучеше спокойно: — Имам малко работа, София. Иди в хотел „Питрица“ и ме изчакай там.
— Добре — съгласи се тя кокетно. — Не се бави.
— Няма.
Двамата мъже останаха да гледат как тя се отдалечава.
— Хайде да се връщаме на яхтата — подвикна Станфорд на Дмитри. — Потегляме обратно.
Дмитри го погледна изненадано:
— Ами…?
— Тя ще намери начин да си изкара пари за обратния път.
Едва стъпили на „Блу Скайс“, Хари Станфорд отиде право при капитан Вакаро.
— Тръгваме към Корсика — съобщи той. — Потегляме веднага.
— Току-що получих последните метеорологични сведения, господин Станфорд. Боя се, че има силна буря. По-добре е да изчакаме да отмине и да…
— Искам да тръгнем веднага, капитане.
Капитан Вакаро се поколеба:
— Ще бъде лошо и трудно пътуване. Излязъл е югозападният вятър. Ще срещнем силно вълнение и тежка буря.
— Не ме интересува. — Срещата в Корсика щеше да разреши всичките му проблеми. На Дмитри разпореди: — От теб искам да уредиш хеликоптер — ще ни вземе от Корсика и ще ни откара до Неапол. Използвай уличния автомат на брега.
— Слушам, господине.
Дмитри Камински се върна на пристанището и влезе в телефонната кабина.
Двадесет минути по-късно „Блу Скайс“ потегли в открито море.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Дан Куейл бе негов идол и той често цитираше името му като пример в живота си.
— Изобщо не ме интересува какво говорите за Куейл, той е единственият политик с истински ценности. Семейството — ето кое е най-главното. Без семейните ценности тази страна ще затъне, ще се окаже в по-тежко положение дори от сегашното. Толкова много хлапетии живеят заедно като семейства, без да се женят, и раждат деца. Това е потресаващо. Нищо чудно, че има такава голяма престъпност. Ако Дан Куейл някога се кандидатира за президент, моят глас му е сигурен.
„Срамота, мислеше си той, да не може да гласува заради някакъв си глупав закон“, но независимо от всичко щеше да остане зад Дан Куейл докрай.
Имаше четири деца: осемгодишния Били и момичетата Ейми, Клариса и Сюзан — съответно на десет, дванадесет и четиринадесет години. Бяха прекрасни деца и най-голямото му удоволствие бе да прекарва, както сам се изразяваше, супер време заедно с тях. Неговите уикенди бяха посветени изцяло на децата. Организираше им излети и сам им правеше барбекю, играеше с тях, водеше ги на кино и на спортни мачове, помагаше им да си пишат домашните. Дечурлигата в квартала направо го обожаваха — поправяше им велосипедите и играчките, взимаше ги със семейството си на излети. Бяха го кръстили „Папа“.
В слънчевата съботна сутрин той седеше на откритите трибуни на стадиона и наблюдаваше бейзболния мач. Денят беше великолепен, грееше топло слънце, по небето плаваха пухкави кълбести облаци. Били участваше в играта — с екипа от Младежката спортна лига имаше много убедителен и професионален вид. Трите момичета на Папа и съпругата му бяха до него. „Няма нищо по-хубаво от това“, мислеше си той щастливо. Защо не може всички семейства да са като нашето?