Беше към края на осмата обиколка, резултатът — равен с по две пропуснати топки. На ред беше Били — предстоеше да направи два удара.
Папа извика окуражително:
— Давай, Били, покажи им какво можеш! Право в целта!
Били изчака подаването. Беше силно и ниско, той удари рязко и пропусна целта.
— Пропуснат удар! — извика съдията.
Обиколката свърши.
Откъм тълпата от родители и приятели се чуваха освирквания и одобрителни възгласи. Били стоеше обезсърчен на място и гледаше как отборите си разменят местата.
— Горе главата, синко. Следващия път ще улучиш! — извика към него Папа.
Били направи усилие да се усмихне.
Джон Котън, ръководителят на отбора, чакаше Били:
— Ти изчезваш от отбора! — разпореди се той.
— Но, господин Котън…
— Казах нещо. Напускай игрището веднага.
Бащата на Били с обида и изумление проследи как синът му напусна игрището. „Не е възможно да направи това, помисли си той. Длъжен е да даде на Били още една възможност. Ще трябва да поговоря с господин Котън и да му обясня“. В този момент мобифонът, който носеше със себе си, иззвъня. Остави да звънне четири пъти, преди да се обади. Само един човек имаше номера му. „Знае, че мразя да ме безпокоят през уикендите“, помисли си той ядосано.
С огромно нежелание издърпа антената, натисна един бутон и каза в слушалката:
— Ало?
Гласът от другата страна започна тихо да му обяснява нещо и това продължи няколко минути. Папа само слушаше и от време на време кимаше. Накрая проговори:
— Да. Разбирам. Ще видя какво мога да направя. — После прибра мобифона.
— Всичко наред ли е, скъпи? — попита съпругата му.
— Не. Боя се, че не е. Ще ми се наложи да работя и през уикенда. Бях планирал за утре да си направим чудесен излет с барбекю.
Съпругата му го хвана за ръката и каза нежно:
— Не се измъчвай. Твоята работа е по-важна.
„Не е по-важна от семейството ми“, помисли си непреклонно той. Дан Куейл щеше да ме разбере.
Дланта му внезапно започна да го сърби силно. Почеса я. „Това пък от какво може да е?“ — зачуди се той.
— Трябва да отида на кожен лекар в близките дни.
Джон Котън, помощник-управител на местния супермаркет, бе як мъж над петдесетте. Беше се съгласил да ръководи отбора от Младежката спортна лига, защото синът му тренираше бейзбол. Днес следобед отборът загуби заради малкия Били.
Супермаркетът вече бе затворен, а Джон Котън крачеше по паркинга към колата си, когато някакъв непознат с пакет в ръка се приближи към него.
— Извинявайте, господин Котън.
— Да?
— Дали не бихме могли да поговорим за момент?
— Магазинът е затворен.
— Не, не става дума за това. Исках да поговорим за сина ми. Били е много разстроен, защото го извадихте от играта и сте му казали, че повече няма да играе.
— Били е ваш син? Съжалявам, задето изобщо го допуснах в отбора. Той никога няма да стане добър играч.
Бащата на Били продължи настойчиво:
— Не сте справедлив, господин Котън. Аз познавам Били. Той наистина е отличен играч. Ще видите. Когато играете следващата събота…
— Следващата събота обаче Били няма да играе. Той е изгонен от отбора.
— Но…
— Никакво „но“. Казах вече. А сега, ако няма какво друго да говорим…
— О, не, има още нещо. — Бащата на Били развиваше пакета и извади една бейзболна бухалка. Подхвана умолително: — Това е бухалката на Били. Сам можете да се уверите, че тя е нащърбена, следователно не е честно да го наказвате заради…
— Вижте, господине, пет пари не давам каква е бухалката. Вашият син е изгонен!
— Сигурен ли сте, че няма да промените решението си? — въздъхна тежко бащата на Били.
— Абсолютно.
Котън тъкмо протягаше ръка към дръжката на вратата на колата си и бащата на Били замахна с бухалката по задното стъкло — то се разби на парчета.
Котън го изгледа изумен:
— Какво… какво, по дяволите, правите?
— Загрявам — обясни Папа.
Вдигна бухалката и замахна отново, като фрасна Котън право в капачката на коляното.
Джон Котън изкрещя пронизително, падна на земята и започна да се гърчи от болки.
— Вие сте луд! — викаше той. — Помощ!
— Само още един звук и ще счупя и другата ви капачка.
Котън се облещи срещу него с болка и ужас в очите.
— Ако синът ми не участва в играта следващата събота, ще убия и вас, и сина ви. Ясно ли се изразих?
Котън погледна мъжа право в очите и кимна, полагайки всички усилия да не изкрещи от болка.
— Добре. А, и друго, това тук искам да си остане само между нас. Имам достатъчно приятели. — Погледна часовника си. Ако побърза, щеше тъкмо да хване следващия самолет за Бостън.