— Будалкаш ли ме?
— Не. Сега съм в Бостън и уреждам наследството.
— Боже мой! Значи ти си онзи Станфорд. Не знаех. Съжалявам. Аз… аз слушах разни работи по новините, но не им обръщах много внимание. Не съм и подозирал, че това си ти.
— Няма нищо.
— Значи наистина си решил да ме водиш до Сен Тропе, така ли?
— Разбира се, че е наистина. Ние ще правим много неща заедно — каза Тайлър. — Е, ако имаш желание, естествено.
— То се подразбира от само себе си! — гласът на Лий внезапно се изпълни с ентусиазъм. — Брей, Тайлър, това действително е страхотна новина…
Тайлър затвори телефона с усмивка. Вече се оправи с Лий. „Сега е време, помисли си той, да се оправя и с природената ми сестричка“.
Тайлър отиде в библиотеката, където стоеше оръжейната колекция на Хари Станфорд, отвори стъклената витрина и измъкна една махагонова кутия. От чекмеджето под витрината извади малко муниции и ги пъхна в джоба си. Отнесе всичко горе в стаята си, заключи вратата и отвори кутията. Вътре лежаха два сходни револвера „Руже“ — любимата марка на Хари Станфорд. Тайлър взе единия, зареди го внимателно, а кутията с другия револвер и останалите муниции прибра в чекмеджето на бюрото си. „Ще свърша работата само с един изстрел“, помисли си той. Бяха го научили да стреля добре във военното училище, където го бе изпратил баща му. „Благодаря ти, татко“.
После Тайлър отвори телефонния указател и потърси домашния адрес на Стив Слоун.
Нюбъри Стрийт 280, Бостън.
Тайлър тръгна към гаража, където имаше поне пет-шест коли. Избра си черния мерцедес, за да не бие много на очи. Отвори гаража и се заслуша дали шумът не бе привлякъл нечие внимание. Цареше пълна тишина.
По пътя към дома на Стив Слоун Тайлър обмисляше какво ще направи. Никога не беше извършвал убийство със собствените си ръце. Но този път нямаше избор. Джулия Станфорд бе единствената пречка между него и мечтата му. Премахне ли я, всичките му проблеми изчезват. „Завинаги“, помисли си Тайлър.
Караше бавно — не желаеше да привлече нечие внимание. При Нюбъри Стрийт само мина край дома на Стив. На улицата имаше паркирани няколко коли, но не се виждаха никакви пешеходци.
Спря колата една пресечка по-надолу и се върна пеша до къщата. Натисна звънеца и зачака.
— Кой е? — чу се зад вратата гласът на Джулия.
— Съдия Станфорд.
Джулия отвори. Погледна го изненадано.
— Какво правите тук? Да не би да се е случило нещо лошо?
— Не, няма нищо — отвърна той спокойно. — Стив Слоун ме помоли да поговоря с вас. Той ми каза, че сте тук. Може ли да вляза?
— Да, разбира се.
В коридора Тайлър видя как Джулия затвори вратата след него. Поведе го към дневната.
— Стив не е тук — съобщи тя. — Замина за Сан Ремо.
— Знам. — Той се огледа. — Сама ли сте тук? Няма ли иконом или друг, който да стои при вас?
— Не. Тук съм на сигурно място. Да ви предложа нещо?
— Не, благодаря.
— За какво искате да разговаряме?
— Дойдох да поговорим за теб, Джулия. Много съм разочарован от теб.
— Разочарован…?
— Изобщо не биваше да идваш тук. Наистина ли си въобразяваш, че ще се появиш просто ей така и ще прибереш цяло състояние, което не е твое?
Тя го погледна за момент.
— Но аз имам право да…
— Нямаш право на абсолютно нищо! — тросна се Тайлър. — Къде беше през всичките тези години, когато ние търпяхме униженията и наказанията на нашия баща? Той правеше всичко възможно, за да ни уязвява при всеки удобен повод. Накара ни да живеем в истински ад. На теб не ти се е налагало да изпиташ на гърба си нищо от тези неща. Е, да, но ние нямахме друг изход и търпяхме, затова сега ние заслужаваме тези пари. Не ти.
— Аз… какво искате да направя?
Тайлър се изсмя кратко.
— Какво искам да направиш? Нищо. Ти вече го направи. Адски за малко щеше да провалиш всичко, знаеш ли?
— Не разбирам.
— Много е просто. — Той извади револвера. — Ти ще изчезнеш.
Тя отстъпи назад.
— Но аз…
— Не ми обяснявай нищо. Да не губим време. Ти и аз отиваме на малка разходка.
Тя настръхна.
— А ако не дойда?
— О, ще дойдеш. Жива или мъртва. Сама избери.
В последвалия момент на затишие Тайлър чу как собственият му глас прогърмя от съседната стая: „О, ще дойдеш. Жива или мъртва. Сама избери“. Извърна се рязко.
— Какво…?
Стив Слоун, Саймън Фицджералд, лейтенант Кенеди и двама униформени полицаи влязоха в стаята. Стив държеше в ръка магнетофон.
— Дайте ми пистолета, господин съдия — разпореди лейтенант Кенеди.
Тайлър замръзна за миг, но се насили да се усмихне: