Време е да вляза в ролята си на сержант.
— Добре, Мънди, дай да видим, каквото и да е. Шутзър, ти стой тук и ни прикривай. Милър, ти ще пресичаш огъня иззад другия джип.
Надявам се, че Милър ще може да си изпуши там цигарата, докато ни няма.
Навлизаме в гората с насочено оръжие. Стигаме до мястото; Мънди вдига каската си и посочва вляво.
Вече нищо не ме учудва; но все пак ми е трудно да възприема това. Приличат на статуя. Явно стоят така отдавна, защото последните снегове са поръсили каските и раменете им като пудра захар. Приближаваме се бавно, с Гордън начело.
Някой е подпрял един американски и един немски войник един срещу друг в последна и окончателна прегръдка. Ръцете и краката им са сложени тъй, че изглеждат като валсуваща двойка или дуо кънкьори, които ей сега ще изпълнят някоя сложна фигура. Спирам; не желая да гледам повече. Мънди и Гордън продължават, Майката върви след тях; после се обръща и се връща до мен.
— Нищо не разбирам, Уонт. Какво става? Кой нарежда така тия трупове? Това е лудост! Цялата тая война е излязла от релсите!
Поклащам глава. Страх ме е, че ако река да проговоря ще измуча. Не че съм толкова изплашен; по-скоро объркан, отвратен, обезкуражен. Стоя така, с насочена пушка, правя се, че действам по военному, докато Мънди и Гордън разединяват труповете и ги полагат на земята. Мънди провежда своето псевдопомазване на умиращи, Гордън се суети около телата.
Имам време да се съвзема. Гордън и Мънди се връщат и ние тръгваме към джиповете, без да продумаме. Дори за отбор самозвани умници като нас, способни да пуснат по някоя хитра приказка за всяко нещо, тук няма какво да се каже.
Шутзър и Милър не щат да повярват, когато им разправяме. Трябва да отидат и да видят с очите си. Казваме им, че ония вече не „танцуват“, че Мънди и Гордън са ги свалили на земята, но те държат да проверят. Доверието вече не е на мода, дори в нашето отделение, въпреки героичните усилия на Мънди да го защитава до последна капка кръв.
Натоварваме прилежно в джипа провизиите, гранатите, маскировъчното облекло и другите боклуци, включително дванайсет малки шаха; Майката се качва заедно с мен и застава зад картечницата. Гордън пали другия джип и се приближава плътно до нас.
Когато Шутзър и Милър се връщат, Шутзър е като откачен.
— Мамицата им на тия мръсни нацисти, тия зелеви глави, тия свръх арийски копелета! Само свине могат да измислят такова нещо. Цялата тая проклета страна не заслужава да живее. Трябва да ги напъхаме в собствените им газови пещи и да ги изтрием от лицето на земята. Лично аз с радост бих надзиравал цялата операция.
И не ми дрънкай глупости, Мънди! Кажи ми, като толкова знаеш, какво би могло да накара човека да извърши такова нещо със себеподобния си? Какъв е тоя Господ, който допуска такива неща?
Мънди седи във втория джип и мълчи. После поглежда Шутзър, който се качва до него.
— Да, ужасно е, Стан. Ужасно е да се постъпва така с храма на Светия дух, дори когато безсмъртната душа вече го е напуснала. Но не знаем със сигурност дали германците са го сторили.
Милър подпалва нашия джип и форсира мотора, така че едва дочувам следващите думи на Шутзър:
— За Бога, та кой друг, Мънди, горските дяволи ли?
Движим се бавно, с много завои; нагоре и надолу по склоновете, покрай планински процепи, под отрупани със сняг дървета. Аз съм зад картечницата, със сгушена между раменете глава, мъча се да следя пътя по картата. Това е контурна карта на малък сектор, част от онази на Лав, в мащаб едно към дванайсет хиляди, така че трябва да е достатъчно точна. Но правим много повече завои, отколкото е показано.
— Колко километра изминахме, Бъд? Той поглежда към одометъра.
— Около десет от рота К дотук.
Минаваме през тясна клисура и изведнъж съглеждаме над един поток мост — моста, който търсим и който ще трябва да пазим.
Стръмен път нагоре от моста отвежда към замъка. И то наистина замък, а не просто красива къща. Не е кой знае колко голям, но е също като от френска приказка.
Милър полека спира. Махвам с ръка на Гордън. Изключваме и двата мотора и се вслушваме. Тихо е; чуват се само зимните птици, течащата вода и шумоленето на вятъра в боровете. Гористите склонове стигат до подножието на замъка. Гледам моста; няма следи от коли, нито стъпки. Мястото изглежда наистина пусто.