Слизаме от джиповете. Гордън взима бинокъла и се приближава полека до най-крайното дърво, което предлага добър изглед към замъка и заедно с това прикритие. Оглежда всичко за около пет минути.
Никой не проговаря. Всички се взираме в замъка. Построен е от розово-син камък със сиво-синкав покрив от плочи и с бели кепенци на прозорците. Всички кепенци са спуснати. На три етажа е, а най-горе под покрива има и мансарда. Изглежда почти нереален.
Гордън се връща.
— Не виждам нищо, Уонт — нито дим, нито движение, нито следи. Прозорците и вратите са затворени; няма коли, нито миризма.
— Какво да правим, Мел? Да изпратим ли дозорна двойка, или направо да отцепим нагоре с джиповете?
— Мисля, че двамата с Шутзър можем да преминем потока през онзи брод малко по-долу и да се приближим откъм другата страна. Ще поразгледаме отзад, а после ще излезем на пътя пред моста и ще проверим за мини. Как ти се струва?
— Ние ще се пръснем и ще ви прикриваме.
Ако Мел не беше се разболял от продължителното киснене в калните окопи при Мец, той непременно щеше да стане отдельонен и тъкмо така трябваше да бъде. А може би щеше да е мъртъв.
Двамата с Шутзър се шмугват между дърветата. Давам нареждане всички да се пръснат и да бъдат готови при нужда да ги прикриват с огън. Пропълзявам до дървото на Гордън, от което има добър обстрел.
Наблюдавам как те преминават реката по камъните. Шутзър се подхлъзва и цопва с единия крак във водата чак до панталона. После се изкатерват от лявата страна на замъка, като държат хълма между себе си и прозорците.
Имам чувството, че гледам военен или каубойски филм; всъщност по-скоро каубойски, в който добрите герои се промъкват изотзад до колибата, където банда подивели, вечно потни и небръснати бандити с черни шапки пазят дъщерята на кавалерийския полковник — красива, руса, с огромно деколте.
После изчезват. Предполагам, че са зад замъка. Чакам. Чакането съставляват деветдесет и девет процента от войнишката служба. Понякога чакаш само манджата, друг път чакаш като сега; но определено се чака твърде много.
После Шутзър се показва от другата страна на замъка. Навежда се и наднича през един кепенец. Гордън се промъква до него и вири глава на всички страни като куче, което души.
Гордън и Фред Бранд твърдяха, че имат най-страхотните носове в целия свят. Казваха, че могат да улавят миризми, които другите дори не подозират. Веднъж на полигона в Шелби устроихме състезание по подушване, като използвахме за стръв чифт чорапи на Джим Фрийзе. Чорапите на Фрийзе се вмирисваха за два дни така, че се отличаваха от всички останали. Краката му бяха като кучешки език; единствената част от него, която се потеше, и то как!
Играхме на иманяри. Аз отивах в гората и скривах чорапите на Джим; после Гордън и Бранд трябваше да ги открият единствено по миризмата. И двамата бяха забележителни. Намираха ония ми ти чорапи по-бързо отколкото аз успявах да ги скрия. Спечели Фред с най-много точки от десетте серии, но с минимална преднина. Мисля, че разликата се дължеше най-вече на нееднаквия им късмет с вятъра.
Сега Мел е сам. Известно време му викахме Мел Миризливеца, но той възразяваше срещу двойственото значение. В действителност Мел е от групата на чистниците, не чак толкова, колкото Уилкинс, но доста пред мен и повечето от отделението, дори от Мори.
Гордън и Шутзър вече слизат по хълма. Вървят от двете страни на пътя и зорко се взират в стръмнината. На едно място Шутзър се навежда и внимателно разравя снега с върха на щика си. Минават по моста, после по пътя от отсамната страна на моста и излизат право срещу нас. Аз се показвам иззад дървото.
— Е, как беше?
Шутзър сяда на земята до мен.
— Няма никой. Изглежда, отдавна не е имало хора. Гордън ми връща бинокъла. Трябваше да си го прибера, преди да тръгнат. Още две точки в мой минус.
— Не се вижда вътре. Зад кепенците има завеси или драперии. Проверих вратите — няма следи от заложени взривове. Май ще си имаме цял замък на разположение.
Разбира се, вече всички са се довлекли от местата, където ги поставих, и се събират около нас. Шутзър си сваля ботата и изстисква чорапа си.
— Е, не е съвсем като любимия ми университет във Флорида с хиляда и петстотин акра портокалови дръвчета, които растат около басейна с олимпийски размери под покритите с испански мъх дъбове, но все пак е стъпка към по-добро, бих казал.