Събрахме общо петдесет долара. Десет бяха за стая в хотел „Джеферсън“. По принцип стаята е за двама, но знаехме един заден вход, през който щяха да се промъкнат другите. Тръгнахме Гордън, Шутзър, Мори и аз. Решихме, че повече от това би наподобявало банда злосторници, а имахме къде-къде по-романтични стремежи. Остатъкът от парите трябваше да отиде за „мероприятието“ и бутилка бърбън. Петдесет долара бяха много пари в онези дни.
Дълго обсъждахме и разсъждавахме каква трябва да бъде жената. Изглежда, всеки от нас се боеше, че ако попадне на истинска жена, няма да успее да направи нищо. Съгласихме се „редът на опашката“ да бъде установен единствено по жребий, а не според умението в разни игри, и хвърлихме чоп. Мори трябваше да атакува пръв, Шутзър — в подкрепление, аз на трето място за ликвидиране на остатъците, а Гордън да охранява тила. (Я виж ти, какъв каламбур стана!)
Установихме се в хотела. Издирването беше възложено на Гордън и Шутзър — разузнавателната част. Не смеехме да задяваме момичетата от ИВС-то. По едно или друго време всички бяхме опитали вече, но силите на морала удържаха на нашите тактически умения. Момичетата от барчетата, общо взето, бяха голям залък за нас. Никой не можеше да докопа истинска войнишка курва, а и никой не желаеше да хване трипер или сифче. Бяхме добре подработени от филмите за венерически болести на американската армия. Тия филми, пълни с устни и пениси със забрали циреи, обикновено се даваха точно преди хранене. Слава Богу, че поне не бяха цветни! Мори беше убеден, че ни ги показват, когато интендантите свършат провизиите по разкладката. Джим Фрийзе твърдеше, че това си е a priori контрол върху прираста на населението. По всеобщо съгласие войната беше ex post facto контрол над раждаемостта.
Навярно всички мечтаехме за момиче, приличащо донякъде на онова, което сме водили или бихме завели на танцова забава в гимназията. Аз и Мори знаехме, че каквото и да става, никога не бихме могли да намерим подход. Лично аз бях решил да жертвам приноса си към каузата, ако ми се види неизпълнимо. Как ли съм мислел да съчетая глупашките си романтични идеи с неотложната, както ми изглеждаше тогава, физическа нужда, не знам.
Гордън и Шутзър излязоха от хотела страхотно изтупани. Смениха си бельото, натъркаха се под мишниците с толкова „Мъм“, че космите им се сплъстиха, наплискаха се с бръснарски одеколон. Беше в началото на лятото, което в Мисисипи е задушно и горещо.
Ние с Мори решихме да се възползваме от самотата на стаята. И двамата си бяхме взели по една книга от библиотеката. Съблякохме се по долни дрехи и скочихме в леглата. Наслаждавахме се на тишината като на лукс; тя беше подчертана от шума на един огромен дървен вентилатор с дълги перки, който висеше от тавана и бавно се въртеше. Къпахме се подред и по разписание, като си определяхме срок до следващото загряване на водата. Беше чудесна вечер, съвсем различна от улиците вън, които гъмжаха от други войници, дебнещи комендантски и граждани зяпачи. Отношението на цивилните в Шелби, изглежда, се свеждаше до неизказания въпрос: „Какво, по дяволите, правите тук, когато би трябвало да се биете с нацистите и японците?“
Минава полунощ, когато Шутзър и Гордън се връщат. Аз съм заспал: сигурен съм, че и Мори също. След толкова бани и спокойно четене дори не се притеснявам вече. Убеден съм, че и без това Шутзър и Гордън няма да намерят нищо.
Но те са намерили; промъкват се в стаята, а заедно с тях влиза младо момиче. Не мога да повярвам. Сядам в леглото и поглеждам към Мори. Той също е седнал; тъмно маслената му ватена войнишка фланела се откроява върху чаршафите.
Това момиче отговаря на най-страхотните ми мечти. Не може да е повече от двайсетгодишно и е чудно красиво. Шутзър и Гордън нервно се хилят. Трябва да е било забавно да го домъкнат тук в тоя нощен час през града, по задните стълби на нашия хотел. След заминаването на последния автобус за лагера наоколо гъмжи от комендантски.
Момичето стои до вратата и ни се усмихва. Още тогава разбирам, че няма да мога да го направя. Доволен съм, че съм трети по списък.
Изглежда невероятно, но е факт. Едва сега забелязвам, че Шутзър и Гордън са пили, вероятно за кураж. Гордън носи едно шише в книжна кесия; оказва се, че нашата бутилка бърбън вече е намаляла с една трета. Никой от нас не е пияница; в действителност смятаме пиенето, заедно с псуването, за един вид войнишки псевдогероизъм, който трябва да се избягва.