Решавам да сложа два поста: един — малко по-долу, от другата страна на фонтаните, зад подпорната стена вдясно от моста; и друг — горе на склона зад замъка, малко над равнището на покрива. Тръгвам да се катеря, за да намеря място, откъдето ще се открие добра, цялостна гледка към пътя и в двете посоки и ще се покрива долният път.
Не мога да измисля как да запазя този по-горен пост от проникване изотзад. Но едва ли, ако някой се изкатери по стръмния склон със замръзнали листа и сухи клонаци, ще съумее да се промъкне изотзад до караула. Ще трябва да е атакуващ дозор поне от няколко души, които да нападнат, а ако това се случи, бездруго всички отиваме на кино.
Намирам тъкмо такова място, каквото ми трябва и го разчиствам с крак. Откъртвам клон от едно дърво и го забивам в оголената земя. Вътрешностите ми кажи-речи, се държат послушно, дори след изкачването. Може би ще бъде достатъчно само дето съм далеч от Уеър, Лав и цялата мръсотия.
Спускам се надолу към замъка и взимам едната макара с жица. Откачам куката и остъргвам донякъде калта.
Караулът ще бъде голяма досада. Дни наред ще трябва един по един да седим в окопите; това прави по двама на пост и четирима в почивка. През нощта ще бъде особено трудно. Ще ни трябват по двама във всеки окоп, така че ще имаме четирима на пост и само двама в почивка. Ще се наложи да спим през деня. Но не виждам друг изход. Бих могъл да опитам само с един пост горе на хълма; той би покривал всичко. Може би след първите няколко дни, ако не се случи нищо, така ще направим. А може и само с един пост долу на моста. Все ще измислим нещо; отделението ще даде идеи.
Излиза Мел и ми помага да пренесем макарата с жицата долу до моста. Излагам му плана си за постовете и той се съгласява. Намираме едно чудесно местенце на двайсетина метра вдясно от моста. Подпорната стена стига до рамото и е идеално прикритие за стрелба. Под обстрела на другия пост трябва да е достатъчно защитено. Ще рече, ако човек изобщо може да се чувства защитен в тая гора, в тая война, където непрекъснато се опитват да те убият.
Връзвам жицата за една халка в стената и тръгвам да се катеря към замъка. Гордън казва, че пръв ще дава караул, и остава долу.
Драпам нагоре, прокарвам жицата покрай пътя, като оглеждам околните хълмове. Оттам биха могли да ме следят. Може би някой тип в зелена бойна униформа седи сега с пушка и бинокъл в ръце и ме зяпа.
Обръщам се да видя колко още ми остава и се разбързвам с жицата, като я пускам на цели кръгове. Вече цял треперя; не че работата е чак толкова трудна, но просто нервите ми не са наред. Когато стигам до замъка, вкарвам жицата през един прозорец до камината.
Майката разпределя провизиите и екипировката. По обичая си вече е повел домакинството и непременно ще си подреди тук дом. Знам, че ще ни чете лекции за статуите, архитектурата, дървената ламперия, камината, какво ли не. Уилкинс просто не може да не превръща всяко кътче в гнездо, а тук има на разположение цял палат. Изглежда, добре се справя; само дето е малко по-нервен, отколкото трябва; работи съвестно.
Веднъж, по време на един шейсетчасов преход без прекъсване от Руан до Мец, Майката дори стъкми цял хамак за спане отзад в джипа си. Това беше джипът, който караше заедно с Джим Фрийзе. Наричаше се Линда, разбира се. Аз изрисувах името отстрани заедно с едно зайче. Майката понякога нарича Линда „зайче“. Но той като че не се срамува от нищо; сякаш е имунизиран срещу всичко, от което би могъл да се смути.
Освен това Майката си имаше в онзи джип нещо като олтар — отпред до таблото с уредите. Беше си сложил снимката на Линда и залепил наоколо изрезки от писмото й. Понякога си мисля, че Джим беше също толкова влюбен в Линда, колкото и Майката. Дано да е бил, защото с Майката не може да се говори за нищо друго.
Когато Хънт видя тая работа, направо побесня и ги накара да махнат всичко. Хънт „падна“ край Омздорф, под един кръст край пътя. Едва бяхме влезли в Германия; имахме честта да бъдем първите американски войски в тъй наречената тогава от немците „германска територия“. Това трая три дни, после бяхме отблъснати. Опитах се да пробутам в писмото си до дома съобщение къде сме. Писах на сестра ми Джоуи да поздрави от мен приятеля ми Герман. Знаех, че ще го разбере, и тя действително се е сетила. Знаех също, че Глендън, помощникът на Втория щабен, който цензурира писмата ни, няма да го улови, и той не го е уловил!