Подпирам пушката си до първото дърво заедно с нещата на Майката и хуквам след него. Той търчи като щур, без да се обръща. Без очилата като нищо може да се блъсне в някое дърво. Няма смисъл да викам, тъй че само стискам устни и тичам. Кой знае, може би покрай него и аз ще успея да се измъкна от войната, двамата ще отцепим право през дивизията, корпуса, цялата армия и тила. Може би ще попаднем на някое френско семейство с хубава щерка, което ще ни укрие. Ако ни хванат, винаги мога да кажа, че съм се мъчил просто да настигна Майката, гледал съм да опазя държавното имущество, да прибера дрехите му.
Белята е там, че бягаме не накъдето трябва. Той цепи право на юг; най-много да стигнем до караула на някой друг изтощен побъркан полк. Всички сме толкова уплашени, че стреляме по какво ли не, особено по някой гологъз скелет в боти, който си е загубил очилата.
Съдейки по дрехите, които прибирам, Майката е останал вече само по боти и чорапи. За малко да го хвана, докато си събуваше панталоните, но когато се спрях да ги прибера, той отново офейка. Разиграваме неповторима версия на „Хензел и Гретел“ с елементи на стриппокер; или може би нещо като преследването на Аталанта.
От усилието моята обичайна болежка пак започва да се обажда; коремът ми се свива; излизат безшумни, парещи пръски. Когато настигна Майката, ще мириша на подвижен нужник. Огромни заглавия: ОТРОВЕН ГАЗ, ИЗПОЛЗВАН В АРДЕНИТЕ!
Майката определено се откъсва напред. Решавам да стискам зъби за още един пробег от двеста ярда, после ще трябва да се откажа. Господи, какво ще кажа на Уеър?
Когато отново поглеждам, Майката не се вижда. Все още сме в гората, но поемаме по стръмно надолнище. Тогава го забелязвам. Цопнал е в едно дере и се рови из него като куче, което търси кокали, хвърля наляво и надясно камънаци. Забавям крачка в недоумение и се спирам, зяпам го, докато си поема дъх.
Тръгвам бавно надолу към него; питам се какво ли ще правим по-нататък. Сега пък какво? Каква подобаваща на сержант постъпка трябва да извърша? Хлъзгам се и се препъвам по някаква смесица от заледен сняг и борови иглички. Цялото ми тяло се тресе. Напоследък повечето време така треперя, че трябва да изчакам някой спокоен миг, ако искам да рисувам или да напиша писмо. Вече почнах да пиша с печатни букви, на къси, резки чертички; почти няма шанс някое неспокойно, случайно, необуздано трепване да ме издаде.
Клякам край водата до Майката. Тая вода трябва да е леденостудена, а той е коленичил в нея на голите си бели крака. За себе си знам, че съм като вейка с това вечно разстройство, но Майката е толкова кльощав — да не повярваш, че изобщо е жив.
Стоя притихнал, наблюдавам го как мята камъни съсредоточен, с глава между коленете. Трябва да направя нещо.
— На ти очилата, Майка. Беше си ги забравил там, в окопа.
Той се обръща и ме зяпва с празен поглед; престава да рови, коленичил в тоя буен, леден, бистър поток. Подавам му очилата. Той запълзява бавно към мен, поема ги и си ги слага, като внимателно закача телените рамки зад ушите си. Беше спрял да плаче, но сега пак започва. Помагам му да излезе от дерето, без да продумаме. Не ми идва наум нищо смислено, което да кажа, а и не съм сигурен, че Майката може да говори, дори да пожелае.
Една по една му подавам дрехите и той ги облича. Върши го бавно, като си поема дълбоко въздух, сякаш се намира в казармата в неделя сутрин. Ботите и чорапите му са прогизнали, но след като закопчава куртката си, изглежда почти наред — ако се изключи посинялата му физиономия и дето плаче.
— Майка, прибрал съм ти пушката, каската и коланите ей там, по-назад, в края на гората. Как се чувстваш?
За първи път, откакто побягна, Майката ме поглежда в очите. По лицето му има размазани сълзи и сополи. Божичко, толкова е странно да видиш нашата Майка Уилкинс в този вид!
Викаме му Майка квачка Уилкинс, защото все ни гони, че сме били разпуснати, че разхвърляме и не си перем мешките или не си мием канчетата. Веднъж Фред Бранд се оплака, че Уилкинс се промъквал зад хората след закуска и ги душел да провери дали са си мили зъбите.
Майката е сред най-възрастните в отделението и е женен. Два дни след двайсет и шестия му рожден ден му се роди мъртво дете. Мънди ми каза. Ега ти подаръка!
Майката все още ме зяпа през замъглените си очила. Стои леко приведен, с виснали отпред ръце — марионетка от куклен театър, чакаща реда си. Заговаря бавно и внимателно както винаги, обмисля всяка дума и изречение, като че ли ще бъдат гравирани върху злато: