В първата стая трите стени са покрити с рафтове книги, сред които има и ниша за голям глобус. По-голямата част от Европа на него е заета от Германия. Подът е застлан с килим, а стените са облицовани с дъбова ламперия на височина до три фута. Дръпвам завесите на четвъртата стена, отварям прозореца и бутвам кепенците. Изгледът е от лицето на замъка; виждам Майката долу на моста.
Може би ще е по-добре да установя горния пост тук; би било адски удобно. Но кой знае защо, ми изглежда някак нередно да превръщам такава красива стая в пост. Тъй или иначе, Уилкинс сигурно няма да ми позволи. Освен това, ако се случи нещо, стоящият тук ще се окаже в капан.
Обикалям стаята и разглеждам книгите. Всичките са на френски или немски, английски няма. Не съм съвсем сигурен в коя държава сме; може да е Белгия, Люксембург, Франция или дори Германия; намираме се на място, където те, общо взето, се допират. Не знам колко е часът, какъв ден сме и в коя страна. Не съм сигурен дори в собственото си име. Още малко, и ще ме направят генерал.
Другите стаи са спални — пет на брой. По пода личат белези от изнесени мебели. В най-голямата стая има цяла стена, покрита от горе до долу с огледала — онази, която е срещу прозорците. Божичко, колко сме грозни — мръсни дългуни с виснали дрехи; намъкваме се вътре приведени, свити като дебнещи животни. Приличаме на вървящи, говорещи карикатури на Бил Молдин или на „Хора ядат картофи“ на Ван Гог. Имаме вид, като че пазим някаква тайна, а в същото време не щем да знаем нищо — постоянното ни състояние в очакване на най-лошото.
Спирам пред едно огледало, изпъвам се и се мъча да се позная; кой е този? Кой съм аз?
Гордън се е приближил до друго огледало и разглежда зъбите си. Милър и Шутзър се смеят и позират; сочат се един друг. Шутзър си показва сам пръст. Мисля, че не сме се виждали такива, каквито изглеждаме в тия огледала; трудно е да се приеме. Самите ние приличаме на неприятеля.
В края на коридора има още две врати. Едната води към огромна баня, пак с огледала по стените. В центъра има странна на вид медна вана във формата на огромна обувка. Също като в къщата на „старата дама, която не знаела какво да прави“. За миг ми се струва, че ей сега ще влезе да се изкъпе Клодет Колбърт с много пяна, пара и с Кларк Гейбъл. Тя поне знае какво да прави.
Милър предлага да се наредим във верига и да си подаваме кофи с вода от кладенеца, за да се изкъпем. Но е толкова студено, че стъклата на прозорците са заскрежени отвътре, а огледалата се замъгляват от дъха ни и от топлината на телата ни. Зад тях са вградени шкафове, всичките празни; а в единия ъгъл стои умивалник без чешма. Има и нещо като корито за крака, за което сега знам, че е било биде.
Излизаме и отваряме другата врата в дъното на коридора. Тя води към тясна, извита стълба. Помъкваме се в колона по един. На върха има вратичка; Милър я отключва на третия опит.
Таванът е разделен на малки стаички, пълни догоре с мебели. Всичко е натрупано като в гробницата на Тутанкамон, най-безразборно. Страхотно е: има музикални инструменти, килими, сатени кресла, легла, картини в огромни позлатени рамки. Проправяме си път между тях. Уилкинс ще има да разглежда всичко това като маймуна. Сигурно няма да си намери място, докато не картотекира тия боклуци.
Но имаме някои неотложни нужди. Занасяме долу четири дюшека и сатенени юргани. Второ отделение от полковия разузнавателен взвод на сто и н-ти пехотен, 8010-а дивизия, ще живее няколко дни в разкош.
Долу подреждаме дюшеците в квадрат около огъня и ги покриваме с юрганите, а отгоре слагаме спалните чували. Винаги ще имаме поне по двама на пост, така че четири ще са напълно достатъчни. Просвам се на единия и се наслаждавам на мекотата му; отдавна не съм спал в свястно легло.
Нашият гастроном Шутзър, зажаднял за миризмата на риба, отваря една сардинена консерва с щика си. Милър, който има всичко, дори тирбушон, изважда тапата на една бутилка с вино. Това може окончателно да довърши стомаха ми, дори цялата ми храносмилателна система от начало до край. Подаваме си виното и сардините един на друг; виното е кисело, студено, сардините плуват в гъста мазнина; на кутията пише нещо на немски. Може би това е тайното оръжие на германците; може би всички ще свършим в някоя хубава американска полева болница сред куп любвеобилни сестрички: като жертви на ужасните шваби и тяхното секретно оръжие — отровни сардини.
Седя и се мъча да разпределя картите за тия маниаци. Тъй като скоро ще бъда караул, Гордън, Шутзър, Уилкинс и Мънди ще останат да се трепят в смъртоносна схватка. Да съставиш раздаването, е къде-къде по-забавно, отколкото да играеш. Понякога внимавам и броя ръцете. За мен играта се състои в това да позная наддаването и дали ще бъде изпълнен договорът. Всеки ден ставам все по-добър в този бридж отзад напред. Тайната се състои в това да разделиш картите колкото се може по-макиавелиански.