Преди дозора в Саар в отделението обикновено се играеше нормален бридж с въртене. В Шелби веднъж седмично назначавахме отбор, който да играе срещу отделението на Едуардс. Винаги печелехме. Ако не се брои Уилкинс, Мори и Гордън бяха най-добрите ни играчи. В Шелби Уилкинс никога не играеше; сега играе само понякога, ако няма четвърти. Мори, Фред и Джим бяха редовни. Макс Луис също играеше от време на време. Сега, когато искат да направят добра игра, маниаците молят Уилкинс да се включи; но повечето пъти хващат само горкия Мънди. Той не е играл никога, преди да дойде в отделението, и никога няма да стане добър. Липсва му всякаква хитрост и изобщо не го е грижа дали печели, или не. Това изкарва Шутзър от нерви.
Когато загубихме половината отделение, загубихме и тестето си карти. Беше у Мори, когото фелдшерите прибраха, преди да може да го предаде на някой от нас. Точно тогава никак не ни беше до бридж.
Умря в полевата болница. Без дясна ръка и с такова лице не мисля, че се държеше за живота със зъби и нокти. Аз не бих се държал. Ние с Гордън го увихме; очите му бяха празни; главата му отстрани беше мека като гъба.
Непрекъснато пишем до дома за карти, свещи, моливи и речници, но досега никой от нас не е получил. Получаваме топли, ръчно плетени чорапи, твърде дебели, за да влязат в ботите, и кутии с натрошени курабии. Къроло получаваше италианска наденица с люти чушлета и корави италиански курабийки, които не се смачкваха. Той можеше да задигне наденица и от умрял германец. Казваше, че е добра, макар и не чак толкова, колкото тази, която получаваше от къщи.
Майката на Отец Мънди увива всяка курабийка в отделно парче оризова хартия, а после натъпква наоколо накъсани вестници. Години наред е изпращала колети на роднините си в Ирландия, та знае как.
Отчето счита тия курабийки за проява на любов. И така си е. Той е единственият, когото никога не преследваме за повторно, тъй или иначе, ги раздава. Прави го почти така, сякаш дава причастие — само по една, като внимателно я развива и ти я подава с ръка. Обикновено са островърхи с истински шоколад и доста маслени. Всяка курабийка от майчето на Мънди трябва да се яде бавно, съсредоточено — едва ли не си струва да се покръстиш заради тях.
Може би домашните ни наистина ни изпращат речници, моливи, свещи и карти. Може би армията счита тези предмети за подривни и ги конфискува. Може Лав да е събрал вече цял чувал карти за бридж, речници, моливи, писалки, енциклопедии и снопове свещи, даже църковни за Мънди.
Разпределям картите на четири като за обикновено наддаване и записвам Севера, Изтока, Запада и Юга на отделни картончета. Късам тия картончета от подвитите краища на кутиите с неприкосновен запас, когато ги отварям с щика. Мислехме да си направим и карти от тези парченца, но Милър изчисли, че петдесет и два ще образуват тесте по-дебело от три инча и за нула време ще се оръфат. Слагам картончетата с раздадените карти с лице надолу върху кутията с батериите на телефона; те ще си ги намерят. Ще играят Гордън и Мънди срещу Шутзър и неохотния Уилкинс, тъй че няма защо да му мисля много; при такъв състав от барокови умове всяко раздаване се превръща в драма. Те могат да продължат най-обикновено три без коз повече от половин час.
Вече от три седмици играем по този нов начин; понякога ни се струва като три години. Гордън измисли играта; нарича се „бридж без карти с пълно въртене до четирикратно разиграване“. Всеки един си избира картонче от кутия за неприкосновен запас и това са падналите му се карти. Питал съм ги дали да определям кои карти на кого да бъдат, но те нямат доверие на моята безпристрастност. Както каза Шутзър: „За Бога, Уонт, и без това вече си играеш на Господ; какво още искаш?!“
Когато разиграват една партия, подчертават всяка карта, щом я изиграят. Мел настоява да изпълняват и движението за хвърляне на призрачните карти с ръце върху масата, мръсния под, одеялото, калта или върху каквото там играят, като извикват името на картата. Милър се оплаква, че това било поредният глупав атавизъм, но все се съгласява. Как иначе? Ако Мел не играе, няма бридж и всички са мрачни. Впрочем Милър е една от причините да ни трябва речник. Той съставя и кръстословици, пред които неделните ребуси на „Ню Йорк Таймс“ ряпа да ядат.