Когато играта свърши, те ми връщат картончетата. Тогава някой друг път, по мое усмотрение (бъдеще, от което понякога изглежда, че не ни остава много) отново им давам същото разпределение, като го завъртам по часовниковата стрелка за ново разиграване. Горният ляв джоб на бойната ми куртка е така натъпкан с тия записани раздавания за бридж, че се издува като цицата на Мей Уест. Може би някой ден там ще се забие шрапнел и те ще ми спасят живота така, както Библията винаги спасява живота на религиозните протестанти. Ще бъда спасен по-скоро от ръце за бридж, отколкото от Божията ръка.
В нашето отделение моливите са чисто злато. Ако всеки път, когато сме молили в писмата си, е пристигал поне по един молив, Лав трябва да има вече достатъчно, за да отвори книжарница след войната; едва ли биха се побрали в чувал.
Аз пазя като зеницата на окото си моя верен 2В и един дърводелски 4В с дебел графит, който си купих в железарията в Шелби и оттогава го нося със себе си. Вече е изхабен повече от половината. Обявили сме си състезание да видим кой ще свърши пръв: моят 4В, войната или аз. Този род моливи се развалят, ако ги изпуснеш, защото им се начупва графитът; държа го увит в тоалетна хартия, натикан под бинтовете в превързочния ми пакет. Използвам тия моливи изключително за рисуване. Може би този 4В е единственото нещо, което още ме кара да се държа. Не давам тия два молива никому за нищо на света; някои лични вещи са лични, дори когато са те произвели сержант.
Не ги употребявам и за записването на раздаванията за бриджа; за това си служа с обикновен 2НВ. Аз съм единственият в отделението с три молива. По-скоро бих се отказал от патрондаша си, отколкото от тях.
Повечето пъти рисувам по вътрешната страна на разкъсани кутии за неприкосновен запас; цялото отделение ми запазва тия кутии. Не мога да нося рисунките със себе си, затова ги навивам по десет на руло и ги заравям в земята. Имам си списък на местата, където съм ги заровил. Пазя си го в раницата в полевата кухня. Там съм прибрал и десет-двайсет от най-хубавите си рисунки.
Мисля, че може би след войната ще се върна тук, за да намеря по картата местата и да изровя рисунките. Реших, че няма да изгният; поне така се надявах; кутиите за неприкосновен запас са с восъчно покритие от външната страна.
Рисувам всичко. Имам хубави скици на Мори и Макс, Джим и Фред, Уисл и Луис. Рисувам снаряжението ни и разните места, по които сме били. Рисувам дървета и шишарки, чифлици, пейзажи, войнишки канчета, шишета — какво ли не. Това прави нещата по-реални; и в същото време не чак толкова реални.
В действителност раницата ми с картите и рисунките — цялото ми имущество — се загуби, когато бях ранен при Мозел. Въпреки това, двайсет години по-късно, все пак наистина се върнах по тия места заедно с жена си и децата. Не намерих нищо; всичко толкова се бе изменило, че не можах да позная нито една точка.
Наближава четири часът. Двамата с Милър сме на пост от четири до осем. Минавам го за дневен караул с по един човек във всеки окоп, но повечето време ще бъде тъмно. Слагам себе си горе на хълма, за да мога да огледам добре околността. Особено ще внимавам за дим или огньове. Може би ще успея да ги хвана, като си готвят вечерята, да разбера къде са; ако изобщо има някой; все трябва да има.
На тръгване казвам на Бъд да се ослушва за автомобили, докато стои долу. По дяволите, длъжен съм да му напомня! Врътвам телефоните, за да предупредя Мънди и Уилкинс, че идваме. Изпитвам ужас да не ме застрелят от поста, когато отивам да ги сменя. Точно такъв край ми подхожда — безсмислена жертва от ръката на приятел.
Двамата с Милър проверяваме пушките си и закачаме на коланите си гранати. Надявам се, че проклетият окоп горе вече е завършен. Ако и Шутзър, и Мънди са копали през последните четири часа, трябва да е готов. Да се копае в коренаците по здрач, е пълен кошмар. Изпотяваш се, а после трябва да висиш вън на влагата и студа, в падащия мрак.
Още докато се изкачвам, усещам, че се е застудило. Небето е в плътно натежало бяло; ако температурата спадне с още няколко градуса, може и да завали; само това ни трябва. Връщам се за платнището си. Падне ли сняг, ще трябва да направя пътеката до този пост по-незабележима.
Отчето е почти замръзнал. Излиза от окопа и тупа с крака. Окопът е изкопан, но пръстта все още стои на купчина.