Стъмва се още повече. Вече се вижда само лекото синкаво сияние по върховете на дърветата и прозирната светла мъглица по хълмовете зад мен. Няма смисъл да мисля за хода на времето; скоро ще изтече. Няма закъде да бързам, просто следвам пътя си през тая късогледа война в поредния й късо траен ден.
Измъквам се от окопа и се отдалечавам малко, за да се изпикая. Божичко, колко е студено, а ето че излиза и вятър! Май трябваше да си вземем шинелите. Връщам се и се увивам в платнището. Бедата с тия шинели е, че са ужасно тежки и заемат ужасно много място. Карат те да се чувстваш тромав, опакован, стегнат, а не топлят достатъчно. Също като ония глупашки галоши, които обувахме върху ботите си в калта край Мец. На всяка стъпка ти се кривят и в тях краката чудесно простиват в окопа. Гордън пищя цяла нощ, докато накрая просто не можеше да ги понася повече. Ние с Мори и Шутзър заменихме ботите си за чорапи, обувахме си по три чифта чорапи в галошите; ходилата ни се подбиха, но краката ни не простинаха. После нашият приятел сержант Хънт за малко да ни изправи пред военен съд, задето сме си загубили ботите, даже ни раздаде формуляри да попълним протоколи.
Той умря по ужасен начин, червата му се подаваха изпод пръстите в калта; остана си тъпак до края, люшкаше се напред-назад на лакти и колене. Когато падна по лице, всичко се наби с пръст; не можехме да направим нищо.
Звъня по телефона. Този път ми отговори Гордън.
— Да не би да си бил пиян, когато си разпределял картите този път, Уонт? Западът беше пълен със спатии и пак успя да ни вкара, след като ги бяхме взели идеално на четири купи. Проклетият Уилкинс пак го изигра царски. Да не би ти да си му издал нещо?
— Хич не обичаш да губиш, а Мел? Май трябва да си гледаш медицината и музиката, вместо усилено да се правиш на разузнавач от спецрезерва.
— Виж какво, искам само да те помоля следващия път да се опиташ да разпределиш картите по-произволно; без номера и клопки. Убеден съм, че си прочетен вестник за Ванс, той направо прозира в главата ти.
— Добре, Мел, обещавам. Ще изпразня главата си като бял лист хартия.
— Не може да е чак толкоз трудно. Гледай да не се съсредоточаваш, дори да не мислиш, чу ли?
— Казах ти, че обещавам, Мел, но не е лесно да се запечата такава фина, мощна мислителна машина като моя мозък. Трябва да го имаш предвид.
— Да ти пикая на мозъка! А сега нещо по-сериозно. Майката вари някаква каша, а също и свинско с боб. Кое меню ще предпочетете, сър?
Избирам кашата. Не съм сигурен, че ще мога да я ям, но всичко друго би било по-добро от боба.
— Отваряме и компот. Ако обещаеш да бъдеш послушен за следващото раздаване, ще ти оставим малко; също и на Милър.
— Обещавам; заради Милър.
Затварям телефона. Сега като че е още по-тъмно, по-пусто, по-тихо. Винаги е странно да въртиш полевия телефон и да говориш от дъното на някаква дупка. Представям си как те си седят там край огъня и ядат. Всъщност би трябвало да заменя компота за онова гадно сирене.
Продължавам да се оглеждам за проблясък от светлина или огън, но няма нищо. Виждам само как Милър пали цигарата си и тя проблясва при всяко смукване. Господи, дано да измисли някоя голяма главоблъсканица, та да разкара за малко тия фанатици бриджори от гърба ми!
Аз също се изкушавам да запаля втора цигара, но устоявам. Мел ме е убедил. Трябва да спра; глупаво е да се пуши — да смучеш горящи сухи треволяци.
Вятърът свири в горните клони; стволовете на дърветата се превиват, търкат се един о друг и скърцат като корабни мачти. Чува се шумоленето на замръзналите листа, които вятърът мете по коравата земя. Не знам дали ще чуя, ако някой се промъкне. Поглеждам през рамо да проверя. Боровете тук са садени; растат в дълги редици почти по всякакъв наклон.
Отново звъня. Казвам на Уилкинс непременно да свари кашата. Инак цяла нощ ще пърдя от боба. Казвам му да ми остави малко вино, но да ме отпише от кафето. Уилкинс ме пита дали бих желал една или две порции шоколадов сладолед. Класическият хумор на Уилкинс; трябва да е в добро настроение.
— Без сладолед, Майка. Но ми сложи, моля те, две черешки в компота.
Така, сега вече съм обречен. Какво пък, може би ще успея да си докарам истинска дизентерия и ще ме изпратят в тила. Уисл веднъж си изкара така цяла седмица в полевата болница; разправяше, че през цялото време спал, освен когато ядял.