Майката определено е отдельонният шампион по шах, но повечето пъти все не ще да играе. От време на време се включва в бриджа, ако се наложи, но твърди, че въобще не обичал да играе шах.
Ставам, измивам канчето на Гордън в едното ведро и го напълвам от другото. Също и канчето на Шутзър. Тоя разпуснат Шутзър пак си го е прибрал мръсно и по дъното и едната страна има спечена захар като карамел. Честна дума, сигурно никога не си е мил вещите; но и никога не получава дрисък; трябва да има железен стомах.
Слагам канчетата до огъня. Могат да си ги стоплят набързо на примуса, когато пристигнат.
Качвам се на горния етаж до тоалетната. Това е още едно велико наше откритие. Не можем да я промиваме, защото не сме открили как се пуска водата, а и няма клозетна чиния като американските тоалетни, ами лайното пада право долу в дупката. Това се казва лукс — да няма нужда да копаеш тоалетна. Копаенето на полковите тоалетни в ротния лагер, кой знае защо, е обявено за специална привилегия на разузнавачите.
Още съм разхлабен и имам спазми, но вече се оправям. Може би малко живот в замъка ще ме излекува. Слизам пак долу, напълвам две чайничета, премествам телефона, после се пъхам в чувала си и зачаквам. Виждам по часовника на Милър, че до следващото повикване остават не повече от пет минути, но въпреки това заспивам. Събуждам се стреснат. Отговарям май едва на второто или третото позвъняване. Гордън е.
— Уилкинс казва, че мярнал нещо на отсрещния хълм!
Сядам в чувала.
— Дай ми Майката.
Мъча се да възстановя дишането си. Дъхът ми излиза на пресекулки. Дишам учестено, толкова дълбоко съм бил заспал!
— Какво мярна, Ванс?
— Не съм сигурен, Уонт, обаче на хълма с голямата скала нещо мърдаше. Луната осветява скалата и ми се видя нещо.
— Може да са елените, които и аз зърнах одеве, Майка.
— Да, може да са само елени; обаче имаше нещо.
— Дай ми пак Мел.
Телефонът стърже и бръмчи в ухото ми. Гордън отново поема слушалката.
— Мел, нека единият от вас не изпуска от очи онова място, а другият да огледа пътя. Горните ще ви пазят откъм гърба. Не допускайте никого да се приближи. Имате ли гранати?
— Аха.
— Така. Ще се обадя на Шутзър.
Отговаря ми Мънди.
— Отче, Майката, изглежда, е съзрял нещо на отсрещния хълм до голямата скала. Вие виждате ли нещо оттам?
— Не, оттук нищо. Тоя Уилкинс трябва да има очи на бухал. Аз едва различавам ръката си пред лицето.
— Може да е само от нерви. Одеве аз видях там елени. Дръжте под око терена вляво и вдясно от тях, и зад гърба им, чувате ли?
— Разбрано.
— И никакво пушене и говорене до следващото повикване; и внимавайте да не ви дойде нещо изотзад. Обадете ми се, ако чуете подозрителен шум. Имате ли гранати и двамата?
— Да. Добре.
Затварям и се отпускам в леглото. Навярно нищо. Уилкинс е само нервен. Може би трябва да разкажа на отделението за нашия необикновен пробег из храсталаците. Явно новината за мъртвороденото му дете го е довършила. Предъвквам в ума си случилото се и се мъча да реша какво да направя.
Целият живот на Уилкинс в Шелби се състоеше само от празнини между една събота и неделя и друга. Когато не сме на бойното поле, той прекарва цялото си време в оправяне на облеклото, почистване на пушката, търкане на коланите и всички останали дивотии. Жена му се е преместила в града и е станала сервитьорка. Затова Майката се интересува единствено как да получи билета си за края на седмицата.
Тъй като е ужасно късоглед, държи главата си вечно наведена напред над смъкнатите рамене, сякаш се взира в някаква мъгла. Никак не прилича на идеалния пехотинец от рекламния плакат за набиране на войници, а особено нещастен е на полевите занятия. Едва успя да получи удостоверението си за боравене с емката, пък доста се стараеше.
Хънт узнава, че жената на Уилкинс е в града, и почва да го тормози. Нарича го „пруфесора“ и безмилостно го гони. Уилкинс само още повече се натяга, за да получава билета си; ама че копеле беше този Хънт, огромен червендалест мъжага, висок над метър и осемдесет и с шкембе. Любимата му закана беше, че „ще ни изкара джигереца“.
Една събота сутрин след инспекцията по спалните и след като Уеър си е свършил работата, пристига Хънт, свиква ни отново и ни изнася цяла реч, че „’ич не е доволен от начина, по който се оформяме“. Как той щял да ни „напрай войници за нашто собствено добро“; как имало твърде много лигавщина и тъй нататък; типична Хънтова реч. Уилкинс вече си беше взел торбата за отпуска; при влизането на Хънт тя стоеше на леглото му. Хънт крачи из помещението, докато стига до Уилкинс.