— А тоз тук е най-големият проклет, шибан клинчьор в цялата ви шибана тайфа.
Поглежда към торбата на леглото на Уилкинс.
— Майка му стара, закъде си тръгнал ти бе, пруфесоре? Майката стои в долния край на леглото си и гледа право напред в своята приведена съсредоточена поза. Дума не обелва.
— Ама да знайш, че никъде няма да идеш! Тая събота и неделя задникът ти няма да се подаде навън от казармата. Ще трябва да преживееш една съботна вечер без твойта курва.
Мъртва тишина.
— Тя ми е жена, сержант Хънт.
Лицето на Майката става по-бледо от очилата му, а устните му са стиснати, тънки, сини.
— Тя е просто курва като всички останали, Уилкинс; всички курви искат само редовно шибане, това е. И тя не е по-различна от другите.
Той се обръща с гръб и закрачва по пътеката. Тогава Майката се хвърля отгоре му. Хънт пада под удара. Дошло му е съвсем неочаквано, както и на всички нас. Луис бутва вратата на помещението зад гърба си и тя се затваря.
Хънт се строполява по корем, но бързо се изправя на колене. Грухти и реве. Майката го е яхнал изотзад с дългите си крака и забива пети в слабините му. Освен това стиска с ръце врата му като в клещи. Хънт вдига ръка, за да махне лакътя на Уилкинс от гърлото си, но Майката го пришпорва още по-силно и Хънт отново пада по лице. Очилата на Майката висят на едното му ухо. Луис се приближава и ги откача, сгъва ги и ги слага на леглото на Уилкинс. Чува се само тежко дишане и влачене на крака по дъсчения под. Хънт пак се опитва да стане. Успява донякъде, но с едно движение назад Майката го поваля върху близкото легло и Хънт се претърколва на пода. Отново се мъчи да се изправи, но ръцете и краката му треперят и той се пльосва право по корем.
Всички наблюдаваме, без да мръднем; минали са най-много три минути, откакто Майката се хвърли. Къроло се приближава до тях и кляка. Напъхали са се почти под леглото. Прилича на последната фаза на борба на живот и смърт между кучета или котки; сякаш нищо повече не се случва. Хънт е облещил очи, лицето му е мораво.
— За Бога, Майка, ще го удушиш!
— Още няма; отпуснах малко.
Майката говори на пресекулки, гласът му дращи едва чуто. Мъртва тишина. Лицето на Хънт отново почервенява, очите му се размърдват. Гласът на Майката е съвсем нисък, на ръба на истерията; плаче, лицето му е плувнало в пот.
— Слушай, Хънт. Сега мога да те убия; ти го знаеш. При тия свидетели ще се отърва най-много с десет години. Таман ще пропусна войната.
Майката е превил врат и говори право в ухото на Хънт. Минават пет секунди, пет секунди мъртвило.
— Хънт, ти не заслужаваш да живееш; ти си изметът на тая земя. Няма какво да ме спре.
Минава цяла вечност; чува се само тежко дишане. Хънт още веднъж се опитва да се изправи, но Майката го притисва и той престава.
— Искаш ли да живееш, Хънт? Ако искаш, ритни с левия крак.
Всички гледаме. Кракът се вдига, ритва по пода.
— За да живееш, трябва да направиш точно три неща. Първо, да се извиниш за жена ми; второ отсега нататък да ме оставиш на мира.
Чакаме. Майката прави пауза, за да си поеме дъх.
— А сега отиваш оттук право в канцеларията. Аз ще дойда след половин час за билета си. Разбрано ли е?
Докато говори, Майката го притиска все по-силно. Лицето на Хънт отново става мораво, очите му се насълзяват, пръстите му се вкопчват в ръката на Майката. От носа му се стича тънка струйка кръв. Кракът му се вдига и рита силно по пода — три, четири пъти.
Майката го пуска и се изправя. Хънт не се помръдва. Никой не отива да му помогне. Майката стои над него и трепери, копчетата на ризата му са изпокъсани, цялата му униформа е мокра от пот. Той се взира няколко секунди в Хънт, после се обръща и си ляга в леглото.
Най-сетне Хънт сяда. Изтрива носа си с опакото на дланта и поглежда кръвта. После се свлича на пода на четири крака и повръща. Изправя се полека на нозе, приведен напред, с изцапани от повръщането ръце. Оглежда се и казва със съскащ глас:
— Той скочи отгоре ми в гръб, вие видяхте, момчета.
Никой не продумва. Размирисва се на повръщано. В началото на май сме, топло е. Оттук миризмата може да стигне навсякъде.