— Освен това, Уонт, ако ще четеш някому заупокойни, това не е сделка, а поднесено даром. Не е същото. Такива неща като светите причастия не се заменят, купуват или продават.
— Я стига, Мънди. Цели войни са се водили за това; милиони са били убивани и измъчвани, разкъсвани на две, варени в катран; царе са били провъзгласявани и сваляни. За какво, мислиш, старият Лутер се е съдрал да чука по вратите на църквите?
— О, това е било едно време. Просто църквата е правила някои грешки. Това не значи, че е на крив път. Просто е правила някои грешки.
— Добре, както кажеш. Обаче ако майката ти изпрати пак от ония островърхи курабийки, даваш ми девет и аз ти подписвам цяла деветка постни петъци.
— Да, и ще си купя място в рая.
Оглеждам се наоколо — нищо. Известно време седим в мълчание. Решавам да не паля последната си цигара. Времето върви бързо и скоро ще бъда на топло за два часа. Не ми се мисли как ще вляза в тъмната конюшня за дърва. Поглеждам към Мънди.
Той държи каската си на скута и тя се пълни със сняг; плетената шапчица покрива ушите му. Снегът се трупа върху нея, а той седи, подпрял лакти на коленете си, пъхнал палец в халката за ремъка на емката. Коленето му побеляват. Единият му крачол е излязъл от ботата. Снегът се трупа и по раменете му, дори по окачените на джобовете му гранати. Прилича на затворена в себе си статуя, но е буден. В момента не съзнавам, че попивам основния образ на Мънди, който ще запазя за цял живот. Сега, като художник, понякога се мъча да запечатам някой образ в склада на съзнанието си, но не успявам; а друг път, без да съзнавам, без да съм подготвен, нещо се промъква там и остава непокътнато. Не умея да контролирам добре паметта си.
— Знаеш ли, Уонт, ако не го превръщаме в сделка, може и да мине. Ако ти ми отстъпиш тия причастия даром, като християнски дар за душата ми, навярно няма нищо лошо.
— Тъй да бъде, Отче; сложи си ги в златната книга; те са твои. Et cum spiritu tuo.
Мънди тършува из джобовете си и пали нова цигара; после запалва от нея втора и ми я подава.
— Не казвай на Гордън.
Отново млъква. Първо помислям, че иска да каже; не казвай на Гордън за причастията, но той има предвид цигарата. Смуква дълбоко и бавно пуска дима.
— Всъщност давам ти цялата кутия, но това не е сделка.
Аз също смуквам; димът прониква дълбоко в дробовете ми и аз го задържам — малко топлина срещу студа. Вече е почти един и половина, защото отново врътвам телефона. Линията е заета и аз затварям. Чувствам се по-добре; откакто взех оная гадост, не съм имал болки. Отново врътвам ръчката; този път се обажда Уилкинс.
— Тук всичко е наред, Майка. Как са нещата горе?
— Добре. Гордън казва, че играят с Милър на „хартия, камък и ножици“; толкова го боляла ръката, че не можел да вдигне емката си. Казва, че след войната щял да вземе Милър със себе си в Лас Вегас и двамата щели да забогатеят.
— Е, аз съм за. Милър е психо. Може би това е част от призванието на поета; да знаеш някои неща, без да имаш право.
— Може би. Ей, хора, студено ли ви е там долу? Мога да ви донеса платнища, ако пожелаете. Горните охолстват с по две на човек.
— Не, добре сме и така. Ще сложиш ли малко кафе, преди да дойдем? Как сте с дървата?
— Почти на привършване са. Да знаеш, Шутзър за малко да почне да гори замъка. Той е нещо като филистински неандерталец. Трябваше да го заплаша с една граната, за да спра звяра да не отпори тая ръчно резбована двестагодишна дъбова ламперия.
— Не се безпокой. Аз ще донеса дърва.
— Недей да рушиш нищо ценно на вид, Уонт, чу ли? Спомни си кой е истинският враг.
— Добре, Майка. Разбрах.
Затварям телефона в тишината. Сега духа лек ветрец и навява снега. Още само двайсет и пет минути. Почти усещам миризмата и вкуса на кафето, без стомахът ми да се бунтува. Може би разстройството вече ми минава.
— Един последен въпрос, Мънди. Как може такъв праволинеен тип като тебе, който почти е седнал вече от дясната страна на дядо господ, да се тревожи за някакви си причастия? Какъв голям грях ти тежи на душата?
Едва изричам тия думи и нещо ми засяда на гърлото. Ето че пак се бъркам в личния живот на другите. Следва дълго мълчание и аз се моля той да е полузаспал, та да не е чул.
— Защо мислиш, отпаднах от семинарията, Уонт?
Мълча. Дори и аз знам кога човек не бива да отговаря на въпроса.