— Две години преди да ни ръкоположат, дадохме първия си обет. Беше обетът за въздържание. Обетите за смирение и нищета се дават при ръкополагането. Аз дадох обет, но не го удържах.
— Какво значи това, Мънди? Да не би да искаш да кажеш, че сме имали двама не девствени в отделението още в Шелби? Не мога да повярвам.
— Не е точно така, Уонт. Беше… нали се сещаш, ръкоблудство. Аз дадох клетва, а после извърших това. Не посмях дори да се изправя пред изповедника си и да му кажа. Честна дума, мисля, че страдам от прекомерна сексуалност.
— И това ли е всичко? Направил си си чекия? Та нали тъкмо това е въздържанието, Мънди? Как иначе, мислиш, живеят свещениците, а?
— Не е вярно, Уонт. Ръкоблудството е грях срещу непорочността. Никога не бих могъл да слушам литургия, да докосна свещената нафора със същите ръце, които са извършили такова нещо.
И Мънди взима, че протяга напред ръцете си и наистина се вглежда в тях. По кафявата кожа на ръкавиците му се сипят снежинки. Ръцете му са едри, още малко, и ще пръснат ръкавиците.
— Нали си бършеш и задника? Каква е разликата?
— Хайде, хайде, Уонт. Ти никога няма да разбереш. Но най-лошото е, че не можах да се изповядам. Никога не бих могъл да служа като дякон на литургия с този грях на душата. И не ми разправяй, че не било грях. Цели седем години съм учил какво е грях; това ми е занаятът.
— Значи, ти си бил голям грешник, Отче. Няма да споря с теб по този въпрос. Да ти кажа честно, аз самият все не мога да реша дали съм най-големият грешник след Клеопатра, или никога през живота си не съм извършвал грях. Зависи от коя страна го гледаш. Мога да ти кажа само, че ако заради това си напуснал семинарията и си бил мобилизиран, цялата тая история със спецрезерва заприличва на някаква висша справедливост.
Май, че ще вали цяла нощ. Замислям се за нашите неканени гости. Какво ли ги е накарало да се промъкнат до нас, да си играят с огъня? Трябва да им е писнало до смърт; това е едно от най-лошите неща във войната: човек или е изплашен до смърт, или отегчен до смърт, или постигнат от самата смърт.
В два часа пристига Шутзър; вече съм на края на силите си, така че моментално се запътвам нагоре. Чудя се за какво ли ще си говори Шутзър с Мънди — може би сравнително богословие. Не, Шутзър ще се опита да потренира Мънди на бридж. Това поне може би ще отвлече мисълта на Отчето от собствената му порочност.
Отивам в конюшнята и счупвам с крак няколко летви. Влиза Милър и така ме изплашва, че се просвам на земята в тъмното. Когато идвам на себе си, двамата почваме да трошим, докато всеки набира по един наръч. Поне ще бъдем на топло. Остават още съвсем малко дъски; удивително е колко бързо гори всичко.
Вътре има вряла вода за кафе. Отварям една консерва сардини. Уговаряме се да дежурим през час на телефона. На мен се пада вторият час, пъхвам се в чувала си и макар и да не ми се спи, само след миг захърквам. Когато стана, за да дежуря на телефона, ще се свържа с полка. Това е последната ми мисъл.
Събужда ме телефонен звън. Милър се пъхва в чувала си; посочва ми часовника си и ми обръща гръб. Стихотворението му лежи на пода до дюшека. Цялото е надраскано и преработено. Знам, че не би имал нищо против да го прочета, но съм твърде уморен. По телефона Мънди ми съобщава, че долу при тях всичко е нормално; после се обажда Гордън — пак същото; спокойно е.
Загрявам радиото. Нагласено е на полковата честота. Попадам на Лири. Полузаспал е; не знае да има някакви инструкции за нас. Казвам му да доложи на Уеър, че сме влезли в контакт с германски дозор, но без размяна на огън. Минаваме през всички глупости от рода на „Разбрано — Прието“ и пр, и аз слагам край на предаването. Лири е свестен човек, но другият, Флин, е гадно копеле. Веднъж, когато бях на наблюдателния пункт, той ме доложи на Уеър, че съм процедирал не по устава. Клеча аз в мокрия окоп на ръба на бойното поле, където всичко кипи, и се мъча да зърна нещо през замъглените стъкла на бинокъла, а той си седи в топлата палатка на чашка кафе и се прави на разстроен от моя начин на процедиране!
Отново заспивам, обаче отговарям на всяко повикване начаса. Всички сме като замаяни за сън. Ужасява ме мисълта, че ще трябва пак да изляза вън на студа! Дали вече не е престанало да вали?
Този път съм горе с Уилкинс. Причернява ми от студ въпреки белия сняг. Сещам се, че не съм сложил вода за кафето на пристигащите; Милър също забрави. Мразя се, когато съм такъв тъпанар.