Хлъзгаво е. Земята е покрита със замръзнали листа, а отгоре е натрупало два-три инча сняг. Докато се катеря, на два пъти падам. Уилкинс ми махва, без да ме задържа за паролата, а глупакът Гордън ме замеря със снежна топка.
— Добър сняг за бой с топки, а Уонт?
Изглежда, Мел никога не губи настроение. Някои хора просто са жилави отвътре като гума и това ги кара вечно да подскачат. Той прави нова топка; отбягвам удара, като се обръщам с гръб, стиснал здраво пушката от едната си страна. Топката се удря леко в приклада и се пръсва. Гордън започва да имитира отлично Хънт:
— Що за войник си ти бе, Нот? Тук моеше да бъде вражеска граната! Ама ше ти изкарам джигереца аз на теб, лигльо такъв. Гаден умник!
— Престани, Мел! Вече замръзвам.
Той сгъва платнището си и оставя моето.
— Махай се от пътя ми тогава, щом не щеш да играеш; готов съм за огъня.
Той се препъва и пързаля по склона, улавяйки се за дърветата, за да се задържи, с пушка на рамо. Ние с Уилкинс решаваме да се редуваме един по един в дъното на окопа, като се сменяме на всеки десет минути. С Гордън са правили така. Не може да продължаваме повече по цяла нощ с хората в двата окопа. Трябва да измисля нещо друго.
Разпитвам Уилкинс на тема шах. Това ще поддържа духа ни, а и отдавна искам да разбера някои неща.
— Ванс, защо никога не играеш шах с отделението? Защото нямаш достойна конкуренция ли?
Дълго мълчание. Пак ли започвам? Какво ми влиза в работата? Ванс стои прав; аз съм клекнал в окопа; той поглежда надолу към мен.
— Обещаваш ли да не казваш никому?
— Кълна се в честта на Отец Мънди.
Той се взира в тъмното.
— Защото не е никакво удоволствие. Не защото обикновено аз печеля, а просто защото те не играят, ами се трудят над шаха.
Той замълчава; аз чакам.
— Знаеш ли, на немски „шах“ звучи почти като „битка“. Милър и останалите гледат на шаха именно така: като на битка, а той не е битка, той е прелъстяване. Царицата се опитва да прелъсти царя, да го накара да излезе напред, да стане уязвим. Това е прекрасна игра, когато се играе така, и в действителност никой не печели и не губи. Тайната се крие в термина „пленявам“. Дамата „пленява“ царя, а не „бие“ по него, за да го унищожи; в това е цялата работа. Ако гледаш на играта така, шахът става забавен и лесен.
Свивам се още повече. Да вярвам ли на ушите си? Изглежда, Майката просто е шахматен гений; каквото и да си мисли, че върши и по каквато и да е причина, на него шахът му идва отръки. Също както рисуването при мен. Винаги ме е удивлявало как може такива умни хора като Шутзър или Уилкинс да рисуват като четиригодишни деца. Нима така виждат нещата? Просто не ми се вярва.
Двамата с Уилкинс вече не сме толкова уплашени. Уморени и мрачни сме. Звъненето по телефона става върховно събитие, дава ни нещо за вършене. Имам да стоя до шест и ми се вижда направо непоносимо. После, за първия дневен караул, съм сам долу на моста. Какъв ти дневен, в осем часа все още е тъмно, чудя се как ли издържат германците. Ако отгоре на всичко патрулират наоколо, сигурно не им остава много време за спане.
От шест до осем спя, освен когато отговарям на телефона. Поддържаме огъня съвсем слаб, за да пестим дървата.
В осем съм долу на моста. Наблюдавам как зората се мъчи да пробие през снега. Отначало изглежда, като че само снежинките засияват, а всичко друго си е пак тъмно; после фонът между тях става по-топъл, порозовява. Обаче си е все така студено; може би дори още повече.
До идването на Гордън, който ме сменя, става съвсем светло, но пак всичко е в сиво. Вятърът е утихнал и снегът пада право надолу; бавно, меко, на едри, кръгли снежинки като монети или курабийки; призрачна нафора; манна арденска. Снегът хвърчи под краката ми на път за замъка.
Мам кам найт лер
Гордън ме разтърсва и ме събужда.
— Уонт, предава Уеър!
С едно завъртане се намирам с крака на пода, все още в спалния чувал.
— Колко е часът?
— Единайсет и половина. Уеър иска да говори с теб, като член на командното звено и прочие.
Измъквам крака от чувала; дори съм без обувки. Мислех да спя цели три часа, имах нужда от сън. Изобщо не съм наясно кой е караул и кой не е. Оглеждам се; Милър, Шутзър и Мънди са седнали в кръг на едното легло с картончета за бридж в ръце.
— Какво става тук? Уилкинс да не е сам навън?
— Ами решихме, че това поддържане на хора в двата окопа ще ни съсипе и сами се разпуснахме, докато ти спеше. Имаш ли нещо против?