Търсим следи. Има отпечатъци от заешки подскоци, а на едно място забелязваме дирята на елен, но никаква следа от хора. Надолу гората се сгъстява и дърветата стават по-големи. На места растат толкова нагъсто, че снегът не е проникнал и ние стъпваме по килим от кафяви борови иглички, само леко поръсени с навят сняг.
Внезапно Гордън се спира и пада на колене. Пред него Шутзър е залегнал и ни прави знак с ръка. Придвижвам се напред клечешком и се просвам до него.
— Май че е това, Уонт!
Той сочи право пред себе си към стара сива дървена колиба; от пукнатините в дъските й и изпод стрехата се подава слама. Претъркулвам се на една страна, бръквам под маскировъчния халат и измъквам картата. Разгъвам я на снега. Колибата изглежда точно на мястото, където трябва да бъде. Вдигам поглед към реалността.
— Аха, изглежда съвсем запустяла.
— Да, мм. Какво ще правим сега, шефе?
— Вие с Гордън ще стоите тук, а аз ще се промъкна и ще обиколя наоколо, за да търся следи. Ако има хора, все трябва да са оставили някакви следи на влизане. И освен ако за тях не е щастие да мръзнат до смърт заради своя Vaterland, трябва да има и дим.
Придвижвам се бавно напред към малка издатина вляво. Вървя все така приклекнал, като се крия зад издатината. Когато поглеждам надолу, съзирам колибата заедно с всичко наоколо й. Няма нищо: нито следи, нито белег от каквото и да било. Изваждам бинокъла и го нагласявам на фокус, за да се уверя. Проверявам най-вече терена в посока към ловната хижа. Явно откакто заваля снегът, никой не е идвал насам. Изправям се и махвам на Шутзър и Гордън да се приближат.
Срещаме се долу при колибата. Надничаме през пукнатините по дъските; вътре няма нищо, освен сено. Нямаше да е лошо това място да беше по-близо до замъка; щяхме да имаме какво да горим. Майката не може да е кой знае колко против.
Духа неприятен ветрец и ние се приютяваме откъм заветната страна на колибата. Отново изваждам картата; следващата част от прехода е по-трудна.
Продължаваме в същия ред, но на интервали от по двайсет метра. Видимостта става все по-добра; сега се движим почти право на север. По часовника на Шутзър още няма два часа. Според картата оттук до хижата е около километър и половина. Ако имаме късмет, можем да стигнем дотам, да огледаме и да се върнем в замъка, преди да се мръкне.
Промъкваме се нагоре по седловината и излизаме на тесен път, който не е обозначен на картата. Това ни разстройва. Тъкмо такова нещо гледаш да не ти се случи на патрул. Достатъчно страх береш и без да се загубваш. Проверяваме внимателно по картата — но този път не бива да е тук. Все пак, доколкото схващаме, вървим в правилна посока. Освен ако не сме открили друга колиба, след около двеста метра трябва да излезем при ловната хижа.
Само пет минути по-късно Стан заляга. Дава ми знак да избързам напред. Хвърлям се на земята до него и се взирам, но нищо не забелязвам. Той ми посочва. Вдигам глава, но пак не виждам нищо. После го съзирам: тъмнеещо петно върху разливащата се смътна белота. Близо сме. Шутзър слага ръка пред устата си. Навеждам се към него и каските ни се чукват.
— Прилича ми на нацистки дим от горени евреи.
Плъзваме се назад до Гордън и провеждаме кратко съвещание. Работата е там, че вече сме изпълнили задачата.
Те са тук, германци са; знаем къде са. Ние с Гордън предпочитаме да сложим край на цялата акция. Но Шутзър държи да провери. Накрая ме придумва да се промъкна с него, за да разгледаме отблизо. Мел ще остане отзад да ни подсигурява. Прибирам картата, изваждам бинокъла и го подавам на Шутзър. Той води; в края на краищата тази част от мисията е негово хрумване.
Пропълзяваме назад до предишното си място, после малко по-нагоре и преваляме билото. Сега виждаме от другата страна на хълма.
Под нас има ниска продълговата сграда, нещо като хижа от дървени трупи, с островръх покрив. От комина в източния й край излиза къдрав дим. С просто око се вижда как двама немски войници режат с трион дърва върху грубо сковано магаре. Навярно им е не по-лесно да поддържат огън, отколкото на нас. Без шинели са и по тях не се вижда оръжие. Шутзър изследва гледката с бинокъла. После се сепва и се съсредоточава върху нещо по-близко.
Аз се оглеждам за постове. Все трябва да имат някаква охрана. Забелязвам отъпкана пътека към пътя, който ни разделя от тях. Има и друга пътечка до нещо като квадрат от зелени платнища на едно хълмче зад хижата. Изглежда, е тоалетната им.
Шутзър ми подава бинокъла и ми шепне в ухото, закрил с ръка устата си: