— На отсамната страна на пътя!
Нагласям бинокъла към очите си. Следите, които пресичат пътя в посока към нас, са пресни, почти незасипани от сняг. Но не виждам докъде стигат, защото една издатина на хълма ни пречи. Стан отново се навежда към мен.
— Дай да пропълзим малко по-близо.
Преди да съм казал нещо, той вече се движи. Не съм особено възхитен от идеята да ставам толкова близък с германците. Според мен най-доброто разстояние между нас би било четири-пет хиляди мили. Но запълзявам след Шутзър; аз, големият командир, се старая да не изоставам.
Придвижваме се още двайсетина метра по-нататък, докато пред очите ни се открива целият склон от горе до долу. Под нас, на не повече от седемдесет-осемдесет ярда, на ръба на окоп седи немски войник. Шутзър вдига пушката си, прицелва се, обръща се към мен и ми се усмихва. Аз поклащам глава. Той се навежда към мен.
— Не се безпокой; само се наслаждавам на възможността да хвана едно нацистко копеле на мушката си; направо ще се пръсна от удоволствие.
Ето че пак започвам да треперя. Подпирам се здраво на лакти и оглеждам с бинокъла. Този единичен пост, изглежда, е всичко; германците поне се наспиват.
Съсредоточавам се върху двамата, които режат дърва. С бинокъла се вижда, че са доста по-възрастни от нас; изглеждат по на трийсет-четирийсет години. Униформите им са омачкани и по-мръсни от нашите. Единият е с лице към мен, а кепето му е килнато на тила. Прилича на Макс Луис като възрастен.
Чува се стърженето на триона и откъслечни гласове. Долавям миризмата на горящи дърва и още нещо. После се сещам какво е то; онзи под нас пуши. Гордън щеше да го подуши още преди пет минути; и може би го е подушил. Може би той ей сега ще профучи покрай нас и ще се втурне надолу, за да се опита да възпре тоя тип от тютюнопушенето, да го спаси от самоубийство, за да може той да ни убие.
От хижата излиза войник, който носи нещо в ръце. Отново фокусирам. Оказват се мокри дрехи и той започва да ги простира по един повален ствол, малко над площадката за рязане на дърва. Наблюдаваме пет минути, но освен тия четиримата други не се мяркат. Останалите трябва да са вътре край огъня; най-вероятно спят.
Изпълзяваме обратно при Гордън и се връщаме около стотина метра назад по собствените си следи. На Мел просто не му се вярва; не ни се случва често да се приближим толкова близо до ония без произшествия.
Изваждаме картата и решаваме да пресечем напряко през хълмовете към замъка, вместо да заобикаляме по пътя, по който дойдохме. Минава три часът.
На връщане стомахът ми постепенно престава да къркори. Знам, че можехме да убием тия четирима типове и да се измъкнем; нали в края на краищата войната е за това. Сигурен съм, че и те можеха да направят същото с нас снощи. Знам, че щеше да бъде ужасно за мен да дръпна спусъка срещу онзи, който режеше дърва и той приличаше на Макс. Господи, моля те, помогни ми да преживея тази глупашка история, без да се самоунижа твърде много!
Вървим унило на интервали от по десет метра, нарамили пушки с цевта надолу; хич не приличаме на военен дозор. Този път водя аз, а Гордън охранява тила. След десет минути отново спираме за справка по картата. Излизаме от гъстата гора на открит склон, който се простира вдясно от нас, а отляво има горист хребет; отговаря на картата. Доколкото схващам, сме на около седем-осемстотин метра от замъка.
Отново тръгваме. Вече излизаме от гората и поемаме по откритото. Тъкмо пъхам картата при бинокъла под маскировъчния си халат, когато хвърлям поглед нагоре към хребета отляво — и какво да видя!
Там, в края на гората, стои немски войник с пушка, насочена право към мен.
Залягам толкова бързо, че лицето ми се набива със сняг, а пушката остава под мен! Плъзгам се по нанадолнището и се претъркалям. Всичко става много бързо, но движенията ми са затруднени, бавни и пипкави. Ей сега ще дойде: ударът, болката, кръвта.
Измъквам пушката изпод себе си и изтривам снега от очите си. Мерникът на пушката също се е набил със сняг. Каската ми отхвръква и се плъзва по склона, претъркаля се. Свалям предпазителя и се опитвам да се прицеля. Сега германецът, заедно с още двама, маха лудешки ръце във въздуха, на нас маха, дава ни сигнали!
Безнадеждно е. Тъй ни се пада. С право ще ни убият; войната свърши!
Пускам пушката и вдигам ръце на главата си. Оглеждам се; Гордън и Шутзър правят същото. Шутзър псува на висок глас, подхлъзва се, плаче.