— Майката си трака! Край! Мръсни копелета!
Не изпускам германеца от очи. Той сваля ръце, отново маха, после се обръща с гръб към нас, тръгва към гората и се скрива от погледите ни!
Другите също изчезват заедно с него, пушките им са насочени напред. Ние тримата стоим неподвижно насред голото снежно поле, с ръце на главите. В армията не ти дават уроци как да се предадеш. Пушката на Гордън виси на свивката на ръката му. Моето лице е мокро от топящия се сняг и потта; може би и от сълзи. Представляваме тъжна гледка, никак не приличаме на кандидати за медалите на Конгреса.
Вдигам пушката си и почвам да се пързалям по задник по склона. Пътьом грабвам и каската си, но не я слагам; после, някъде от средата, се втурвам с все сила, взимам последните десет метра почти по корем и се плъзвам в зоната на безопасността. Каската ми отново отхвръква някъде встрани. Гордън и Шутзър ме задминават, после спират да ме изчакат. Прибирам пушката и каската си и изтичвам след тях.
Спираме чак когато вече можем да се приютим в дерето, на около двеста метра от моста. Аз се бухвам в снега, мъчейки се да си поема дъх. Шутзър и Гордън залягат зад брега. Мел ме поглежда.
— Как си, Уонт?
Кимвам. И двамата са бледи, толкова бледи, че бакенбардите на Шутзър се открояват съвсем черни. Чак сега забелязвам, че панталонът лепне между краката ми. От вълнение клапата ми не е удържала. Гордън ме сочи с пръст и си запушва носа.
— Миришеш така, като че немските джентълмени са ти изкарали джигереца, Уонт.
Шутзър сваля каската си и отърсва снега от мрежата.
— Помислих, че са ти светили маслото, когато залегна. Можеш да станеш статист в каубойски филми, щом като знаеш да падаш така. Ще надминеш дори Том Микс.
После непреодолимо почваме да се кикотим, смеем се почти истерично, хилим се и се смеем, та чак хъркаме от смях, дъх не можем да си поемем.
Най-сетне идваме на себе си; почвам да усещам студа. Давам си сметка, че съм изтървал някъде бинокъла и картата. Шутзър също е изгубил цял пълнител за пушката си. Гордън, кой знае как, е успял да запази вещите си непокътнати.
Приведени, с насочено оръжие, хукваме по коритото на потока, цапаме във водата, подскачаме по камъните; сега вече тичаме само защото сме преживели такава уплаха, че се радваме, дето сме живи.
На моста няма никой, но на горния пост различаваме Милър. Влизаме вътре. Мънди се е изтегнал на единия дюшек край огъня. При влизането ни сяда в леглото.
— Как мина? Открихте ли германци?
Шутзър сяда и почва да чисти снега от механизма на емката си. Аз се чудя как да изпера панталоните си тъй, че да изсъхнат достатъчно бързо, за да отида караул. Свалям ги заедно с долните си гащи. Воднисто е и смърди страхотно. С какво, по дяволите, да ги избърша?
Търкам и обирам мръсотията с парче картон от кутия за неприкосновен запас. После откъсвам подгънатия край на една кутия от дневен порцион и пак загребвам. Шутзър и Гордън изуват подгизналите си боти. Гордън се качва на втория етаж. Шутзър побутва ботите си близо до огъня.
— Открихме ги, и още как, Мънди; после пък те ни откриха. За малко да ни пръснат черепите тия зелки.
— Тук не се чу нищо; съвсем нищо; а аз се ослушвах.
— Нямаше какво да се чуе, Мънди; съвсем кротка война. Шутзър се обръща към мен. Аз стоя прав и разглеждам дъното на панталоните си. Под куртката съм само по подгизнали боти.
— По дяволите, Уонт, оня фриц направо си просеше куршума, само и само да ни покаже проклетото си, говняно арийско превъзходство.
— И аз викам тъй. Май и той беше не по-малко изненадан от нас, Стан. Нали видя, те бяха поне трима.
— Знам, знам. И имаха пълно предимство, като се подадоха така от гората, на самия връх.
Докато говорим, Мънди гледа ту към единия, ту към другия.
— Ами че кажете ми де, какво е станало?
Шутзър удря няколко пъти приклада на пушката си в земята, за да отърси снега от ремъка.
— Немците ни сгащиха, бяха ни взели право на мушката, Мънди, но не стреляха. Ето какво се случи.
— Как така?
— Онова нацистко копеле ни махаше тъй, сякаш минаваме на специален парад пред него, за да ни поздрави, а после взе, че се изниза в многовековната гора. Ето как!
— Но тогава вие, братлета, трябваше да сте мъртви. От какво се оплаквате? Не разбирам.
— Аха. Умираме от щастие. Умираме от щастие! Ура! И-хаа! Ето, Мънди. Сега доволен ли си?