След десетина минути размисли от този род спазмите ми отново започват. Убеден съм, че е от вечния ми страх. Когато тичахме надолу по онзи склон, усещах в устата си някакъв кисел, тръпчив вкус. Трябваше непрестанно да преглъщам, само и само да не повърна.
Откъм замъка се задава някой. Шутзър е. Пак е със снежния халат. Облягам се на стената и го гледам как крачи с мъка в снега покрай пътя. Вдига високо крака с патешка походка и все поглежда назад към собствените си следи.
— В името на циците на Химлер, Шутзър, не се ли наскита вече достатъчно из тая зимна страна на чудесата?
— Ако нямаш нищо против, Уонт, ще се върна да потърся онзи бинокъл и картата, а също и пълнителя си. Инак непременно ще трябва да пишем протокол за загубата на бинокъла, така че все някой от нас трябва да иде да го потърси. Може да си стои още там.
— По дяволите, Стан, бинокълът е моя работа. Все ще мога да се промъкна по-късно и да го намеря.
— Никога няма да го намериш в тъмното, а и тоя сняг ще затрупа всичко.
— По дяволите бинокълът!
— А не мога ли аз да го потърся?
— Не те разбирам, Стан. Какъв смисъл има? Ония типове може още да обикалят из гората. Може даже да имат пост.
— Не, сигурен съм, че само патрулираха.
— Тогава сигурно са взели всичко, което изтървахме. Ако са патрулирали, сигурно са слезли да оберат каквото е останало след нашето офейкване.
— Може, но все пак ми се ще да погледна.
— Айде стига бе, Шутзър! Просто не е чак толкова важно.
— Рано или късно все някой ще трябва да иде. Аз на драго сърце ще отида още сега, така че не се притеснявай.
Знам, че на самия мен хич не ми се ходи. Стан не е караул поне през следващите четири часа; сега моментът е не по-лош от всеки друг. Но докато аз стоя навън, вътре сигурно се играе бридж. Може би последното раздаване е излекувало Шутзър; може би си търси оправдание; за да не играе.
— Добре, Стан; но не се престаравай. Без глупости. Без еднолични отмъщения за еврейството срещу силите на мрака и злото. Нашият религиозен фанатик е Мънди; помни това.
— Ще се върна още преди да ти свърши караулът; хем гледай да не ме застреляш!
— Ако не си тук до шест и половина, ще изпратя Мънди да поръси останките ти с малко светена вода, като пикоч например. Едно извънредно помазване няма да ти навреди. Ще го направим екстра.
— Закачаш се като кука, Уонт.
Шутзър поема по течението на потока, по същия път, по който тръгнахме преди: под моста, след това нагоре до края на стената. После пресича пътя и се изгубва между дърветата. Запалвам втората си цигара, като се старая да смуквам бавно и дълбоко. Както се изрази Гордън в една своя лекция, задръствам дробовете си със сажди. Понякога това уталожва спазмите. Не ми се ще да ходя по нужда в снега. Много по-добре ще е да издържа (да го задържа), докато се прибера.
Вече почвам да се тревожа, когато Шутзър пресича пътя малко по-долу, при завоя. Наблюдавам го, докато се приближава. Той се плъзва по наклона от ръба на пътя и идва при мен до стената.
Току-що съм се обадил в замъка — всичко е наред, освен дето се готви линчуване на Уилкинс заради последното раздаване. Майката е на тавана и Милър предлага да го заключим там, като само от време на време му подаваме по малко храна. Но Отец Мънди възразява, че ако Майката престане да готви, всички ще измрем от глад.
— Намери ли нещо?
— Само пълнителя.
Стан вади цигара и аз му подавам една от последните си клечки. Шутзър рядко пуши. Едва тогава забелязвам, че от челото му капе пот, ръцете му треперят, а ръкавиците му са целите мокри.
— Те са ходили там след нас, защото наоколо е доста отъпкано. Взели са бинокъла и картата — сувенири от войната за фройлайните у дома.
— Тогава ще пиша протокол, няма как. Така мразя да попълвам тия формуляри! Нормандин, ротният деловодител, се държи тъй, сякаш съм укрил тия вещи, за да отворя с тях магазинче за военни принадлежности, като се върна у дома.