Наближава десет часът. Прекарали сме повече от час в този студен, тъмен таван, в друг свят.
Свиквам отделението, с изключение на Гордън, който е караул. Казвам им, че смятам през нощта да оставим двама на пост, но само на едното място, на моста. Никой не възразява. Мисля, че на никого не му се ще да стои сам навън в мрака.
Доволен съм, че няма възражения; инак щях да бъда принуден да издам заповед, а това ме ужасява.
Следващата смяна съм караул заедно с Мънди. Само два часа; после цели четири ще бъдем свободни, само ще дежурим на телефона. Не е зле. В края на краищата сме на война, и то току в центъра й, тъй да се каже.
Пак се чувствам напрегнат. Докато гледахме картините, ми беше по-добре, но съм изтощен, слаб. Двамата с Мънди намъкваме снежните костюми; ще бъдем по-незабележими, а и ще ни пазят от злосторното хапливо въздушно течение, което се явява вечер. Снежните костюми имат качулки, които се връзват върху каската и загръщат врата. Лошото е, че са направени от някаква крепирана шумяща материя. Шумолят като дакронови платна, когато ги вдигаш. Навярно днес съм единственият човек на света, който, докато вдига платната на яхтата си в слънчевото море край Венис, Калифорния, получава представата за сняг, студ и страх.
Когато излизаме, е спряло да вали и небето се прояснява. Има почти пълна луна, облаците се носят на ята. Сенките им минават по дърветата и снега, докато се спускаме към моста. Гордън ни задържа за паролата; тримата се приютяваме до стената.
— Някакви звуци тази вечер, Мел? Кукумявки, индианци, горски духове?
— Не, тихо е; няма нищо, освен този зловещ призрачен вятър, който духа в дърветата като звуков ефект във филм с Франкенщайн. Почакайте само да видите как луната се скрива и показва иззад облаците; сякаш си на влакчето на ужасите в лунапарк.
Гордън прибира гранатите си от стената. Като го гледам, доволен съм, че решихме да държим по двама на пост. Той се запътва нагоре по хълма. Мънди се обляга на стената приведен, с издадени напред рамене. Аз подпирам пушката си до стената и пристягам качулката на снежния си халат. Мел е преместил телефона горе на перваза. Отново го смъквам в подножието на стената. Не е необходимо постът да прилича на лекарски кабинет. Мел е направил и голяма топка от сняг за сядане. Явно се е готвил да приема пациенти. Мънди се плъзва до снежното столче и сяда; аз започвам да търкалям една топка и за мен. Шутзър е прав — това е тъкмо сняг за снежен човек. Няколко минути търкалям. Двамата сядаме един до друг върху снежните топки като на клозетите в казармата. Не знам за Мънди, но на мен не ми се говори особено. Тия два часа ще ни се видят дълги. Ако Мънди пак почне със своя кръстоносен поход за спасяване на грешни души, просто ще му кажа да се разкара. Искам да си мисля за картините.
Току-що сме телефонирали първия път в десет и трийсет, когато до слуха ми долита шум от другата страна на пътя! Смъквам дакроновата качулка и свалям каската. Откачам гранатите от джоба си и ги слагам на стената; Мънди също.
Не знам дали и той е чул, но му е ясно, че аз съм чул нещо.
Точно в този миг луната свети силно и ние се взираме здравата. Не виждаме нищо, обаче се чува, вече няма съмнение. Нещо се движи из храсталака, току под дърветата от другата страна на пътя, най-много на четирийсет метра от нас!
Не мога да реша дали да се обадя в замъка. Страх ме е, че онова там, каквото и да е, ще ме чуе, толкова е близко! Вижда ми се доста голямо, тъй че почти съм убеден, че е животно, а не човек; после отново настъпва тишина. После пак чуваме шум, който може да бъде само от копаене. Плюс влачене на нещо тежко и пъшкане. Няма начин да не е човек. Чакаме в напрежение. Ако завъртя телефона, ще вдигна прекалено много шум; откачам слушалката, за да не могат да ни звънят. Това ще да е един от „случаите на Милър“, когато „сигналът“ ще бъде пукотът от стрелбата и писъците. Чакаме.
Тогава дочуваме гласове, които си шепнат доста високо, със съскащи звуци. Луната се скрива зад плътен черен облак; сенките на дърветата се свеждат под товара на мрака. Настава дълбока тъмнина, само снегът светлее по земята, всичко друго е невидимо, черно. И двамата сме затаили дъх, за да се вслушваме. Сигурен съм, че виждам нещо на пътя, нещо изправено се откроява в мрака. До ушите ни отново достигат гласове; чакаме.
После, тъкмо преди луната най-сетне да се покаже, се чува глас; след това друг, по-висок, почти вик; и пак суетене, приглушено прашене на шишарки и клони в снега под нечии крака. Луната светва — и що да видим!