На пътя стои германски войник с пушка, насочена право към нас! Двамата с Мънди бързо залягаме. Но нищо не последва! Протягам ръка, грабвам една граната от перваза и издърпвам иглата. Хвърлям я в парабола над стената и броя. Трясък, ярко зарево, пеещият звук от попадали късчета, миризма на нитрат.
Някой се изсмива!
Ние с Мънди се споглеждаме. Бавно, полека подаваме глави над перваза. Войникът все още си стои на мястото с насочена към нас пушка! Отново залягаме. Какво, по дяволите, да направим? Може би те наистина са свръхчовеци. Тоя тип би трябвало да е надупчен на решето, а той не се е помръднал!
Отново надниквам. Чувам как някой, не стоящият там войник, а някой друг сред дърветата отсреща, едва сподавя смеха си. После се чува вик. Отначало само от един глас, след това поне от три.
— МАМ КАМ НАЙТ ЛЕР! МАМ КАМ НАЙТ ЛЕР! МАМ КАМ НАЙТ ЛЕР!
Пак смях. Вдигам телефона и набирам замъка. При тия викове и тъпчене на крака слабият пукот на телефона няма и да се забележи. Отговаря ми Шутзър.
— Ей, Уонт! Какво става?
— Не знам точно, Стан; май имаме работа с възкръснал мъртвец или пък някъде наоколо има лудница за окончателно изперкали германски войници и някои от пациентите са избягали. Шумът, който си чул преди малко, беше от хвърлена от мен граната.
От другата страна на пътя още крещят, сега в един глас, като запалянковци на стадион:
— МАМ КАМ НАЙТ ЛЕР! МАМ КАМ НАЙТ ЛЕР!
Държа слушалката над ръба на стената после отново я смъквам долу.
— Чу ли Стан?
— По дяволите, чува се и без телефона. Какво викат този път?
— Няма да повярваш, Стан. Мисля, че викат „Мамка му на Хитлер, МАМКА МУ НА ХИТЛЕР“, с такова произношение, с каквото би го изрекла баба ти, ако изобщо някога би изрекла подобно нещо.
— Ама че работа!
— Съвсем сериозно, Стан. Не знам какво да правя.
— Искаш ли да долетим и ние? Ще се спуснем право надолу по хълма Сан Хуан като атакуващи командоси или нещо такова.
— Не мисля, че ще е от полза. Дотук, освен виковете нищо не се е случило! Само дето тоя луд си стои на пътя и се прави, че гранатите изобщо не го засягат. Може би трябва да ни донесете няколко усмирителни ризи. Ако не успеем да ги сложим на германците, сами ще ги използваме. Всичко това е лудост!
Но ето че се случва; една граната полетява над стената и пада току до Мънди. Пускам телефона и се просвам на земята. Тогава виждам, че съвсем не е било граната, а снежна топка с втъкната в нея пръчка. Със сетни сили сядам до стената и размотавам телефонната жица.
— Стан, това вече е прекалено. Честен кръст, сега пък ни замерват със снежни топки.
Поглеждам към Мънди. Той не слуша; взел е фалшивата граната. Изважда пръчката, поправя топката и я хвърля обратно над стената оттатък пътя.
— Почакай за миг, Стан. Пак ще ти се обадя. Ако чуете голям шум като от битка, накарай Милър да даде газ и се измитайте оттук с джиповете, дявол да го вземе.
Разбира се, трябваше да се очаква. След няколко секунди над стената политат нови снежни топки, този път без пръчки. Мънди е научил германците как честно и почтено да правят снежни топки по американски без дръжки. И при всяко хвърляне чуваме вика „МАМ КАМ НАИТ ЛЕР!“
Мънди е зает да събира снежните топки, да ги трупа и да ги мята обратно. Дори аз хвърлям няколко. Германците не се виждат, а нямам намерение да подавам главата си над стената. Стоя клекнал и повечето пъти хвърлям отдолу. Но Мънди се е изправил в цял ръст и мята ли мята над пътя право в гората. Техните падат по парабола върху нас. Трябва да кажа, че няма кой знае каква опасност да се нараним с тия снежни топки. Снегът хрущи под мене, докато отново навъртам телефона.
— Шутзър?
— Да, Уонт! Готови сме. Само кажи! Милър ще се спусне надолу с джипа, Гордън ще бъде зад картечницата. Останалите идваме подир.
— Е, а ние тук се бием със снежни топки, дявол да го вземе.
— Какво?
— Стан, да не би войната да е свършила, а ние да не знаем? Преди малко говорих с Уеър и той се държа странно. Не биха ни скроили такъв номер, нали? Да приключат войната, а пък да го пазят в тайна.
— Сигурен ли си, че с вас всичко е наред? Мел се промъкна до средата на склона и по билото. Казва, че близо до моста май е сложено нещо като плашило в зелева униформа. Не е съвсем сигурен, но на такова му приличало.
— Плашило ли? По дяволите, Шутзър, ти започна цялата тая лайнена история с „Мамка му на Хитлер“; сега пък снежни топки и плашила! Защо не вземеш да ръководиш тая мръсна, гадна война и да изпратиш останалите от нас у дома?