Във въздуха се носи усещането за онези сутрини, когато тръгвахме на утринна коледна литургия. На излизане минавахме покрай елхата, без да гледаме, долавяхме миризмата на бор и само с крайчеца на окото надниквахме, колкото да я зърнем осветена, но оставяхме всичко, за след като се върнем. Тази сутрин е изпълнена със същото предчувствие, че днес нещо ще се случи. Но няма нищо, което да се види или да се пипне, само усещането за очакване и неизбежност. Сигурно Мел е прав: на Коледа тук ще ни е не по-зле, отколкото където и да било другаде по време на война.
Една година получих чисто нов велосипед на две колела от „Сиърс Роубък“, оцветен в най-лъскавото червено и най-блестящия хром, с които може да бъде украсена една машина. Тогава също валеше сняг и след църква изкарах колелото по заснежените стъпала на верандата. Подкарах го по тихата, тъмна улица между двата реда къщи под падащия сняг. Никога преди не бях карал велосипед на две колела, но в огромното си желание успях да се задържа. А после не можех да спра; колелото имаше челюстни спирачки, а аз нямах представа как се борави с тях. Баща ми излезе на снега и застана отпреде ми, тъй че аз се забих между краката му, когато хвана дръжките, за да ме спре.
— Уонт, мога ли да погледна картата? В тебе ли е?
Бръквам под куртката си и я измъквам.
Беше мокра от снега, но след като е стояла шест часа до гърдите ми в спалния чувал край огъня, е почти изсъхнала. Толкова съм отпаднал, че дори не се запитвам какво ще прави Стан с картата на караул.
Той кляка до стената и пали клечки кибрит. Какво ли търси? Нали знаем къде сме. Изправя се, очите му горят.
— Виж, Уонт! Така и предполагах! Прехвърлях в ума си всички тия щуротии, които ни се случиха от срещата с изправените в снега мъртъвци досега, и има само един смислен отговор!
Отново кляка и драсва клечка кибрит. Клякам до него. Той ми сочи някакви белези по картата, направени с черен молив — вероятно 4В или дори още по-мек. На гърба има и нещо написано със ситен почерк, предполагам, германски. Дълго е около четири реда. Шутзър пак пали клечка. Прокарва пръст по думите.
— Е, това първото е лесно. Питат дали някой от нас говори немски. Ясно като бял ден. Но после идва друго; нещо като цифра и дума. Или е SANDKARTE или LANDKARTE. Проклетите зелки пишат такива криви букви.
Клечката отново угасва. Оглеждам се да видя дали наоколо не стои някой германец, който би ни помогнал да го разчетем. Шутзър е запалил нова клечка. Ще взема да го помоля да ми даде няколко; той вади кибрити от всеки джоб. Обръща картата налице, пак пали клечка и я движи отгоре й. Спира и приближава лице до хартията, но в този миг клечката угасва. Изправя се и ме поглежда.
— Е, проклет да бъда, ако на мястото на колибата край потока не е отбелязан някакъв хикс и цифрата 1200. Проклет да съм.
— Да не смяташ, че са заровили там съкровище, за да си поиграем сега на иманяри? Това пък какво значи, Стан? Я да вземем направо да се измъкваме оттук и да им оставим цялата гора на тия глупендери.
— Ами, Уонт. Мисля, че поне един от тия зелки иска да се предаде, а може би и цялата дружина.
— О, недей така, Стан! И без това нещата вървят доста зле.
— Слушай! Дай да почнем отначало. Първо, замръзналият войник, когото Уилкинс простреля. Я си представи, че е бил поставен там като плашилото тук, със забучено парче хартия на върха на пушката вместо бяло знаме. Спомни си, че на земята край трупа имаше някаква хартия.
— Виж какво, Шутзър? Тук аз съм по художественото творчество. Ти си нашият бизнесмен. Писането на разкази и рисуването на картини е моя работа.
— Забележи, Уонт: вече съм скулптор. Дори основах цяло модно течение в тая гора, защото зелките имитират моя шедьовър. Но ако съм прав, тогава и ония два прегърнати трупа като танцова двойка — американецът и зелката — трябва да са били един вид послание, с което ни съобщават, че искат да се обединим. Вярно, грубичко е, но пък не забравяй с какъв род умове имаме работа. За тия гъзове да мъкнат трупове насам-натам, е най-обикновено нещо, тъй както за децата да си играят на кукли.
— Добре де, карай нататък.
— И така, после първата нощ ни излизат със своето „Schalf gut“, за да ни дадат да разберем, че знаят за нашето присъствие, но не се сърдят особено, нали?
— Много добре, Стан. А кога ще дойде ловецът, за да избави Червената шапчица от лошия Кумчо Вълчо?
— Не, говоря сериозно. Слушай! Нима може да има друга причина, за да не ни очистят или поне да ни вземат в плен още на онзи склон? По дяволите, те пак ни повтарят, че искат да се разберат с нас. Още ли не ти е ясно?