Вече почвам да загрявам. Шутзър е прав; това е единственият отговор, при който всичко си идва на мястото.
— Тогава, Стан, цялата тая идиотщина с „МАМ КАМ НАЙТ ЛЕР“ е част от същата работа; турили са онова там на пътя, за да ни покажат, че са съгласни с твоята прекрасна мисъл, изписана в полите на планината.
— Точно така. Всичко съвпада. Сега, ако съм прав, те искат да отидем да се срещнем с тях при колибата или заслона, който претърсихме днес. Гледай!
Той отново се снижава; клякам заедно с него. Пали нова клечка. Само в тая кутийка трябва да има поне още петдесетина клечки. Не си спомням дали в дневните порциони имаше кибрит. Може да ги е взел оттам.
— Виждаш ли, точно тук е. Отбелязано е с хикс и цифрата 1200. Какво друго може да значи?
Клечката угасва и ние отново ставаме. Небето започва леко да просветлява.
— Ама работа, Стан. Може да е клопка. Да ти призная, нямам много вяра на германците.
— Сега пък ти навлизаш в моя територия, Уонт. Оставям ти художественото творчество, но тук аз най-много мразя зелките, не забравяй. И все пак, ако можем да пипнем тая банда, идеята не е лоша.
— Страх ме е, Стан; не можем да рискуваме цялото отделение за такова щуро хрумване.
— Слушай! Ако искаха да ни избият, вчера можеха лесно да го сторят. Можеха да го сторят и снощи, когато ти хвърли гранатата. Щом са могли да ви замерят със снежни топки, какво би им попречило да ти пуснат някоя и друга лимонка?
— Може би просто са добряци, Стан. Може да има и добри германци.
— Божичко, говориш като Мънди!
— Добре, ще доложа за това при следващия радиосеанс. Уеър ще ни даде инструкции.
— Дай да помислим по-напред, искаш ли? Не е необходимо разни офицери само да объркват нещата. Все ще можем да извлечем някаква полза от всичко това и за двете страни, ако си поблъскаме главата.
— Е, и какво да направим? Да се предадем едни на други едновременно и да се редуваме за откарването на военнопленниците в лагерите си? Прилича ми на задачата за вълка, овцата и сеното.
Шутзър пали цигара, запалва една и за мен, използвайки същата клечка кибрит. Според Гордън цялото отделение е тръгнало по лош път. Навярно всички чувстват напрежението. Тихо е и мога да се закълна, че дочувам свирене на цигулка. Звучи като музика на небесните тела. Свалям каската и накланям глава в различни посоки, за да определя откъде идва. Понякога като че ли долита от самите върхове на дърветата. Не знам дали да му го кажа, или не; само ще се убеди, че съм откачил напълно.
— Това е Гордън, Уонт. Майката намери една цигулка сред боклуците на тавана. Беше в дървена кутия с ръчна резба. Гордън я отвори и само дето не падна на колене за молитва с лице към Мека. Казва, че не е виждал по-красива цигулка, а не бил достатъчно добър, за да свири на нея. Докато ти спеше, дълго спорих с него, че предметите нямат памет и изобщо не е от значение дали ще свири на нея, или не; даже, ако щеш, дали аз ще свиря на нея, или не. Гордън смята, че се причинявало нещо на дървото или струните и на добрата цигулка трябвало да свири само добър цигулар. Не знам дали сега е решил, че цигулката не е чак толкоз добра, или че е самият той е по-добър, отколкото казва.
Оставам така без каска. Стоим безшумно и слушаме. На ти сега: картини, концерти на цигулка — водим културен живот, няма що. Може би и ония са германци от висока класа, щом искат да се помирят. Вече нищо не ме учудва.
— Виж какво, Уонт; да речем, че аз и ти отидем просто да видим каква е работата. Ще внимаваме и ще бъдем само двамата. Аз ще поема всички рискове; ти просто ще стоиш на билото, откъдето дойдохме, и ще ме покриваш. Какво толкова ще ни стане, ако само проверим как стоят нещата? Я си представи, че има цяла тълпа от тия говняри, която чака да се предаде! Защо пък не?
— Трябва първо да доложа на Уеър. Мога да му кажа просто, че имаме възможност да вземем няколко военнопленници.
— И какво, мислиш, ще направи Уеър?
— Предполагам, че ще съобщи на Лав.
— Тогава знаеш не по-зле от мен, че Лав сам ще долети тук и ще нагласи цялата работа така, че да изглежда като генерал Патън, спечелил войната с голи ръце. Навярно дори ще организира някой смахнат дозор за залавяне на военнопленници и сам ще го предвожда. Не е ли така?
Знам, че е прав. Веднъж Макс Луис беше изпратен на самостоятелна акция да провери един мост за мини, когато двама германци го хванаха. Но при бомбардировката германците взели, че се предали на него. Той ги подкарал към лагера и минал с тях пред капитан Ендърс в батальона, който веднага позвънил в полковия щаб. Тогава Лав скочил в джипа и подкарал право нататък, а после се появи в дивизията с изваден пистолет, пазейки пленниците. Луис си изкара три дена шляене в полевата кухня, но Лав си издейства цяла бронзова звезда.