Германците вече поемат нагоре по хълма. Носят в ръце един маузер и един шмайзер, а не видях откъде ги взеха. На тръгване по-младият ни махва с ръка и ни се усмихва. Ние със Стан им обръщаме гръб и поемаме назад по пътя, по който дойдохме.
— Какво ще правим с офицера, Стан? Уеър ли ще доведем?
— Да не си луд? Имаме си такова чудесно подобие на офицер в собственото си отделение: цялата немска армия не може да ни излезе с по-добър. Само да го видят, и ще запълзят по корем пред него.
— Милър ли?
— Ами разбира се, че кой друг?
Когато се прибираме, за наше щастие Уилкинс е караул. Трябва да са се борили с него, за да го изкарат от тавана. Свиквам всички и Шутзър им обяснява положението. Милър го прекъсва:
— Искате да кажете, че вие двамата сте ходили в храсталака да си говорите с германците?
— Да, да пием бира, да ядем курабии и туршия под големите Tannenbaums. Точно така, приятелче.
През целия разказ на Шутзър Мънди само клати глава и се усмихва.
— Вие сте луди, момчета; обаче това е страхотна възможност! Представете си Уилкинс от горе до долу с медали. Може да му дадат и сребърна звезда — тъкмо да си я сложи на върха на коледната елха. Ако питате мен, медал му се полагаше още от деня, когато скочи върху Хънт в казармата. Бог да успокои душата му.
— На кого, на Хънт ли бе, Мънди? Хънт изобщо нямаше душа. Беше корав като камък отвътре, от горе до долу.
— Добре де, Шутзър, не биваше да го казвам. Но няма смисъл да се говори против мъртвите.
Мънди се прекръства.
Десетина-петнайсет минути развиваме идеята. Всеки развихря въображението си на тема как да скроим работата така, че Уилкинс да залови военнопленниците. Още малко, и ще съчиним цял роман, ако решим да включим всичко. Можем да го наречем: „На Западния фронт всички са куку“.
— А ти, Милър, ще бъдеш нашият командващ офицер. Никога не е имало и няма да има офицер като теб.
— Я се разкарай! Ти си командирът тук, Уонт. На теб ти плащат надбавка, ти ще бъдеш офицерът.
— Хайде, Милър — намесва се Шутзър и ме спасява. — Никоя зелка няма да повярва, че такъв слабак като Уонт, с тегло от шейсетина кила, може да бъде офицер. Освен това той е с кафяви очи. Човек не може да бъде с кафяви очи и да е офицер. Ти си единственият подходящ кандидат.
— А защо не Мънди? Той е едър и висок, леко пълничък, досущ като офицер. Пък е и по-стар. Аз съм твърде млад.
— Глупости, Милър. Хич не си млад; ти си се родил възрастен. Излязъл си на тоя свят, за да провериш инструментите на лекаря, да му кажеш как да държи форцепса.
— А на теб какво ти липсва, Гордън? Достатъчно висок си и през цялото време се усмихваш невъзмутимо като някой Буда. Изглеждаш вожд по природа; при това имаш и нашивка за ефрейтор в джоба. Видях ги веднъж, като паднаха, докато си откопчаваше гранатите. Не крий светилото си под шиник, човече; бъди горд, ходи малко по-наперен, може дори да ти дадем една офицерска нагайка.
— Случай, Милър. Тия германци са научени да подушват евреите като мен отдалеч. По цяла Германия са им накачили картини, чертежи, диаграми с еврейски носове, еврейски устни, еврейски очи, еврейски говор, походка, начин на плюене, прическа, връзване на обувките. За всяка що-годе свястна зелка аз за двайсет секунди съм прочетен вестник. Не, ти си единственият ни чист арийски тип. Избираме те за главнокомандващ с пълно единодушие.
Най-сетне Милър се предава. А как го докарваме само! Съставяме най-хубавата, най-чиста униформа от всичко, което му става, най-вече от нещата на Гордън. Взимаме и нашивките на Гордън; всеки откъсва знаците си на редник първи клас. Използваме Уилкинсовите принадлежности за шев и избачкваме някакъв коктейл от нашивки, по три райета нагоре и три надолу на всеки ръкав; само райета, без черни знаци. Даваме му някакъв небивал чин: той е нашият „мелез младши сержант втора степен“. Шутзър измъква една леща от бинокъла, за да я носи Милър като монокъл, но той все не успява да я задържи на окото си.
Изпразваме джобовете на куртката му от всички мръсотии и й правим фалти, за да изглежда като шита по мярка. Би било разкошно, ако имахме някой и друг от шитите по поръчка панталони или ризи на Лав. Но дори в този си вид Милър прилича повече на офицер от Лав; когато свършваме, той е впечатляващ.
Караме го да се перчи из стаята, да вири нос и да се държи високомерно. Стан го уверява, че няма нужда да казва нищо, само да кима или да клати глава и да се прави на гадняр.