Така че сега всички ми викат Уонт и работата зависи от мен. Впрочем всички, освен Макс, който до последния момент, преди да загине, ме наричаше „У-О-Н-апостроф-Т“.
Вече съм облечен и изпълзявам от палатката с мешка и канче в ръка. Виждам, че Майка Уилкинс пак ми е измил канчето. Какво ли оставя на жена си да върши вкъщи? Разказах ви тия глупости за името си преди малко, за да ви дам представа за онова въртене на колелцата, което може да продължи безкрайно, когато твърде много умствен заряд е събран на твърде малко място. Нашето отделение е адски силно по разсъждаването, не толкова по разузнаването. Ние сме просто една дружина чоплещи в нищото езуитски софисти — талмудисти, които непрекъснато усъвършенстват една безкрайна игра на стъклени перли.
Решавам да рискувам страхотно, като изям едни редовни бъркани яйца с наденица. Но знам, че не бива и да вкусвам кафето. Действа ми като рициново масло. Не съм сигурен дали се дължи на самото кафе или на това, че все го пия със страх, но дори мирисът, вкусът, усещането за кафе ме прави нервен, разтреперва ме, по-точно кара ме да се насирам от страх. Днес също.
Взимам мешката си и се качвам в една от радиоколите, отпускам се на пода и почвам да ям внимателно, кротко и спокойно, като предъвквам всяка хапка по двайсет пъти и бавно преглъщам.
Почти привършвам, когато лейтенант Уеър ме открива. Главата му, с килната назад каска, щръква зад задния капак на каросерията. Той е Ван Хефлин, който играе Ван Джонсън във военен филм заедно с Марлен Дитрих като нацистка шпионка.
Няколко думи тук за Уеър, докато се мъча да прокарам надолу последните две лъжици и да установя в стомаха си що-годе работен ден.
Уеър е участвал в Алеутската кампания. След това е бил прехвърлен в 8010-а пехотна дивизия и почти е напуснал армията. Както казва Мел Гордън, „той се съгласява с всичко, а после прави, каквото си знае“. Стан иска да наеме Уеър, когато след войната отвори своята Безотказна рекламна агенция „Шутзър“; такъв талант не бива да отива на вятъра.
Полковник Сгър взе Уеър в ротата към главното командване, за да сформира разузнавателния взвод. Дадоха му разузнаването без рекогносцировката. Той преся досиетата на полка, докато накрая излезе с онези двадесет и четирима души, които имаха най-висок резултат на теста за интелигентност. Това само по себе си беше щура идея, но изглежда още по-шантава, като погледнеш как поначало е сформирана цялата тая глупашка дивизия.
Преди две години първоначалната дивизия от Националната гвардия, към която е работил Лав между своите погребения, била събрана и подготвена за бой. Но преди да я прехвърлят през океана, провели маневри заедно с други две подобни дивизии на територията на щатите Мисисипи, Тенеси и Луизиана. Било нещо катастрофално. Как могат и трите да загубят във военни игри? А те загубили.
В последвалите проверки се забелязало, че кой знае защо, средният резултат от теста за интелигентност точно в тия дивизии е някъде между осемдесет и деветдесет. Щом се стигнало до мозъци, те се оказали в долния край на второто стандартно отклонение отляво. Всеки що-годе свестен човек бил подбран за авиацията, свързочните войски, танковите части, артилерията и т.н. Останала утайката.
Военното разрешение било всички редници от тези три дивизии да се изпратят като попълнения в Южния Тих океан. Така останал само кадрови състав от не особено умни офицери.
Междувременно в цивилния тил се разигравал друг сценарий. През 1943-та година повечето от завършващите гимназия младежи от мъжки пол бяха тестувани за влизане в тъй наречените програми А-12 и У-12. Избраните щяха да бъдат изпратени в университетите и обучавани за инженери или лекари. А-12 означаваше армията. Идеята беше да ни обучат, за да построим отново нашия свят след мръсната война.
Подбраха няколко хиляди и след като ги записаха в армията, както си му е редът, ги изпратиха в университетите. Тъй като много от нас по време на учението си бяха прескочили една-две години, оказахме се твърде млади, за да постъпим в армията. По това време приетата възрастова граница, за да можеш да убиваш или да бъдеш убит във войната, беше осемнайсет години. Така бяхме включени към ПОСРА, Програма за обучение на специалния резерв на армията. Пратиха ни направо в университетите — трябваше да изкараме основната бойна подготовка, щом станем на възраст, а после пак да се върнем в университета. Беше нещо като задължителна предучилищна забавачница.
Но докато карахме курса по основна бойна подготовка в пехотата във форт Бенинг, щата Джорджия, спецрезервът и по-голямата част от запаса бяха разформировани и отвлечени от черните дъски от по-висши сили. Ние бяхме разпратени по различни пехотни дивизии, за да си поиграем на истински войници. Също като да прескочиш от яслите направо в началното училище.