Но възможно е и просто да се напъхаме в някакъв спираловиден капан. Може би трябва да опростим цялата работа: да се откажем от идеята за Уилкинс и само да заловим военнопленници. Лав ще бъде безумно доволен, ако получи седем пленници, за да си поиграе с тях, а и ние ще минем за герои победители. Може дори да ни остави за малко на мира. Уилкинс и Гордън биха могли да закарат пленниците в лагера, а останалите ще си седим тук и ще чакаме да видим какво ще стане.
В два часа отново съм караул. Чувствам се мръсен, прашен. Очите ми парят от дима на факлите и от камината, която връща, гърлото ми стърже от сухота. Червото ми държи, но отляво нещо все ме пробожда и всичките ми вътрешности са като усукани. Имам нужда от още малко дълбок, спокоен сън. Чудя се дали навън все още вали.
Пролетен рай пак
Спъвам се и се пързалям надолу по хълма. Излязъл е източен вятър. В студения въздух прехвърчат леки снежинки, но може би са само попаднали от дърветата или издухани от земята.
Мел стои на поста и ме чака. Вече се смрачава. Следващата смяна са двама. Напъвам се да измисля нова парола. Божичко, цялата работа изглежда толкова смешна, като да покриваш нормите за значки на бойскаутите. Понякога просто не мога да придам смисъл на нещата; и това май ти остава проблем за цял живот.
Гордън чака с пушка на рамо. Дори и той изглежда скапан.
— Божичко, Уонт, умирам от болка в стъпалото, на същото място, дето имах окопен ревматизъм! Пробожда ме като свредел, а вляза ли на топло, ужасно боли.
Той обикаля в кръг и тъпче с крака. Не бях помислял досега как може да се отрази това студено време на болните му крака. Запътва се нагоре.
— Почакай за миг, Мел.
Той се връща.
— Кажи на останалите, че паролата за тази вечер ще бъде „звън-звън звънчета“.
— Добре, „звън-звън звънчета“. Само за това ли ме върна?
— Не. Мел, какво става според теб? Толкова съм объркан, че не мога да мисля; не ща да мисля.
— Уонт, тази война е такава каша, че не си струва да се мисли много-много. Опитай се да се отпуснеш. Нищо не можеш да направиш, освен да паднеш убит, ранен или да се измъкнеш по някакъв начин. Това е всичко, безполезно е да се тревожиш.
— Ами планът на Шутзър да турим край на войната? Как ще съчетаем това с нареждането на Уеър за военнопленник и с ония развилнелите се от щаба?
— Това може да почака. Но въпреки всичко, Уонт, все си мисля, че сме длъжни да кажем на Майката. Той трябва да знае. Виж какво, замръзнал съм и умирам от болка в крака; прибирам се. Не се тревожи; отпусни се.
Облягам се на стената. Не е лошо да останеш за малко сам. Събитията така напират, а аз държа да действам правилно. Прехвърлям в ума си всички възможности. Но кой знае защо, мозъкът ми не работи. Студът нещо ме е повредил; студът, страхът и тревогите. Когато се затворя в себе си от студ, мозъкът ми така се свива, че отказва да мисли. Иска да си спомня само какво значеше да се безпокоиш за контролните по геометрия и пресичането на прави. Сякаш е било преди десет хиляди години; времето на моята ролка жестоко се е скъсало.
На всеки половин час се обаждам в замъка; най-често ми отговаря Милър. Питаме се какво ли е станало с първо отделение. Но просто не можем да го обсъждаме; никой от нас не ще да предположи нещо лошо. Избягваме да мислим за това.
Гледам и слушам как се спуска мракът. Разтопеният сняг започва да замръзва; всичко пращи и пука. Мъча се да си спомня коя дата сме; може би дните вече растат и всеки следващ ще бъде малко по-дълъг от предишния. А колко ли още ни остават, докато спрем да ги броим? От половин година дори не сме влизали в сражение; а като си помислиш за тия нещастни германци…
Следващият караул са Милър и Шутзър; поне така мисля; както обикновено отделението е минало на самоуправление. Те по-добре от мен знаят какво е положението, а мен не ме е грижа особено. Времето минава; вече е съвсем тъмно. Студено ми е.
Когато Милър и Шутзър слизат, аз ги задържам със „звън-звън“, като се мъча да измисля някаква асоциация от военния жаргон. Шутзър ме контрира със „звънчета на парчета“. Двамата идват до стената при мен. Шутзър подкарва направо: